Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Трябва ли да спазваме някакви церемониални правила, когато се обръщаме към мага-император? — попита Естара.

Търговският министър посочи поклонниците, които се миеха в седемте потока. След приключване на задължителния ритуал всеки поклонник минаваше през водата и продължаваше нагоре по спираловидната стълба към цитаделата.

— Илдирийците показват уважението си по този начин, съгласно отколешни традиции и навици. Ние нямаме строги религиозни канони като хората, но въпреки това традициите ни са нещо, което вие бихте охарактеризирали като свети закони. Нито един от тези поклонници няма да има нищо против да ви направи път, колкото и отдалече да идва, за да може да се срещнете с мага-император.

Базил очевидно не харесваше насоката, в която поемаше разговорът — за него това посещение бе просто кратка политическа формалност.

— Забравяте, че крал Питър управлява Теранския ханзейски съюз. Той е нашият еквивалент на мага-император.

— Никой не може да се сравнява с мага-император — отвърна със спокоен и твърд глас министърът.

Дори когато седеше под небесната сфера, върху която се проектираше величественото му лице, което бавно се въртеше сред облаци, Джора’х знаеше, че не всичко в Илдирийската империя е идеално. Опитваше се да балансира с прекалено много заплахи, макар че хората вероятно не знаеха за нито една от тях.

Искаше му се кралят и кралицата да бяха избрали друг момент, за да дойдат — не желаеше представители на Теранския съюз да видят разгарящите се пожарища на различни места из империята му. За щастие, тези хора не можеха да усещат тизма. Нямаше да доловят вибрациите и неспокойните чувства, на които бяха подложени всички илдирийци — и най-много той.

Но се налагаше да ги посрещне, да разговаря с тях и да им вдъхне увереност. Може би дори да им даде надежда, че има някакъв начин за оцеляване.

Облегна се назад, докато чакаше да преведат гостите през разноцветните кристални зали. Чувстваше се някак малък в какавидения си трон, навремето едва побирал огромното тяло на баща му. Кризи го разкъсваха отвътре, ала Джора’х си наложи спокойно изражение, за да прилича на образа високо горе. Човеците съвсем скоро щяха да дойдат.

Усещане за растяща опасност се прокрадваше към него по безбройните нишки на тизма — наскорошната хидрогска атака срещу Хрел-оро, постоянният извор на тревоги, който представляваше малкият екип на Марата, и най-лошо от всичко, убийството на сина му Пери’х и абсолютно невъобразимият бунт на Хирилка. Още невинни жертви продължаваха да измират там. Джора’х ги улавяше като тътнежи в ума си, предавани откъм манипулата на адар Зан’нх. Преди два дни това чувство го бе споходило за първи път, забило се бе в тялото му като нажежено желязо. Но сега тизмът мълчеше. Той знаеше, че Зан’нх е жив, но нямаше представа какво е положението на Хирилка.

Веднага щом го заля вълната от смърт — прогори го като силна киселина, — той повика най-старшия командващ офицер в Слънчевия флот, тал О’нх, и му нареди да прати три разузнавателни кораба. О’нх успя да ги изстреля едва тази сутрин с инструкции да поемат обратно веднага щом научат какво е станало с бойните лайнери на адар Зан’нх.

След това Джора’х заповяда на тал О’нх да постави кохортата си кораби в родната система в бойна готовност. Бяха забелязани хидрогски кълба в околностите на тройната звезда Дурис и императорът се опасяваше, че наскорошното разрушаване на Хрел-оро може да не е последната хидрогска атака срещу илдирийска колония.

Въпреки че разузнавателните кораби бяха пословични с бързината си, той не се надяваше да се върнат преди утре, дори вдругиден. Не му оставаше друго, освен да чака. Беше наясно, че въпросът с Хирилка трябва да се разреши колкото се може по-бързо, за да може да се съсредоточи върху много по-важния проблем с хидрогите. Осира’х вече летеше от Добро…

„Не — рече си той, — не всичко е идеално в моето владение“. След десет хиляди години мир Илдирийската империя се пукаше по шевовете и преживяваше едно от най-тежките си времена. И той отново съжали, че кралят е избрал точно този момент, за да се появи.

Рояк бюрократи оповестиха влизането на ханзейските пратеници. Младият крал и кралицата не можеха да скрият радостта и смайването си, докато се приближаваха към пиедестала. На две крачки зад тях вървеше председателят на Ханзата — със студено и навъсено изражение.