Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Ческа вдигна лице към небосвода. Колко жалко, че Джес не беше с нея сега. Къде ли беше? Дали някога щеше да се върне?

Блестящият вързоп продължи да се отдалечава и накрая се превърна в бързо движеща се звезда сред останалите звезди в космоса. Картината накара Ческа да си припомни всички останали скитници, загинали през изминалите векове на различни места из Спиралния ръкав и открили свободата си далече от Земята… свобода, която сега се опитваха да им отнемат.

Спомни си за баща си. За последен път бе видяла Ден Перони да работи в гората на Терок. Знаеше ли какво е станало на Рандеву? Скитниците се бяха уговорили да се събират на предварително уточнени места, като Оскивъл, Брадъкс, Константин III и Фореево безразсъдство. Сега повече от всякога се нуждаеха от информационна мрежа, за да могат да си разменят важни съобщения и сведения. Тя си повтори, че не бива да очаква това да се случи незабавно. Събирането на разпокъсаните кланове щеше да отнеме време, както й бе припомнила Ихи Окая.

Всички наблюдаваха мълчаливо небето. Всички бяха покрусени от тежката загуба. Очакваха Ческа първа да предприеме нещо, но тя не знаеше какво искат от нея.

Преди да ги отпрати по работните им места, към площадката се приближи един от полусферичните булдозери — носеше се по неравната повърхност с вдигнато гребло, за да постигне по-висока скорост. Може би водачът още не беше осъзнал, че е закъснял за церемонията.

— Какво става? — попита Пърсъл и двамата с Ческа пристъпиха напред, за да пресрещнат булдозера. — Водачът на булдозера, идентифицирай се! Какво е станало?

— Данвие Стъбс, парен миньор. Карах цял ден, идвам от другата страна на планетоида! С Джак открихме нещо много интересно. Нужна ни е още екипировка, ще подготвим нова експедиция. Всъщност, Пърсъл, може би и ти ще поискаш да пратиш една-две групи! Какво откритие само!

Ческа го прекъсна с висок и твърд глас. Погребалната церемония я бе натъжила и сега не беше в настроение за подобни разговори. Предполагаше, че са открили някоя богата на минерали жила или залежи от чист въглеводород.

— Аз съм говорителката Перони. Моля, бъдете по-кратък. Какво открихте?

Булдозерът закова на метри от тълпата и изхвърли облак пара.

— Ще ми е малко трудно да обясня — продължи мъжът, докато се измъкваше през тесния люк. — Открихме заровени в леда кликиски роботи. Цял куп.

Макар че се беше посветил на изучаването на човешките и илдирийските легенди, Антон си даваше ясна сметка, че митовете и преданията не са реалност и че по време на криза хората на се превръщат автоматично в герои.

Но докато оглеждаше оцелелите, които си проправяха път през черната пустош, откри, че тъкмо неговата увереност е може би единственото, което поддържа неколцината останали живи илдирийци на тази безлюдна планета.

Членовете на екипажа бяха останали тук след изключването на енергийните генератори в куполовидния град Марата Прайм. Последваха нови саботажи, при които бяха взривени две от трите совалки, с които бежанците се надяваха да отлетят от планетата. Ето, че сега броят им се бе снижил до осем.

Малката група креташе в индийска нишка по тъмната повърхност на нощната страна на планетата. Губернаторът на Марата, неговият помощник и свещениците-философи се препъваха един зад друг, потънали в мрачно мълчание. Паметителят Вао’сх вървеше в компанията на копача Вик’к и двамата земеделци. Антон бе начело на колоната заедно с инженера Нур’оф.

— Посоката е тази — обяви Антон през звукопроницаемата тъкан на термоизолиращия костюм. — Ще вървим нататък, докато стигнем утрото.

— Не можем да прекосим цял континент само за няколко дни — възрази бюрократът Бхали’в.

— Изминахме доста голямо разстояние, преди совалките да бъдат свалени, така че не сме чак толкова далече. Освен това разполагаме с достатъчно припаси.

— Паметителят Антон е прав — подкрепи го Нур’оф. — Нашите предпазни костюми ще издържат още няколко дена, дори без да се налага да прибягваме до драстични мерки за пестене. Напълно е по силите ни да успеем.

Антон се опита да зададе по-ускорено темпо. Все още се учудваше на мисълта, че е техен водач !

Илдирийците изглеждаха на ръба на отчаянието, готови да се разбягат във всички посоки и да търчат, докато не изпопадат от изтощение. Антон полагаше големи усилия да ги държи под контрол, съсредоточени върху оцеляването.

От високо голите равнини на Марата изглеждаха съвсем равни, но тук, на повърхността, щръкнали камънаци и малки горички затрудняваха движението. На няколко пъти той едва не си изкълчи глезена — а това щеше да е истинско нещастие при подобни обстоятелства. Макар че го измъчваше нетърпеливо желание да се втурне към уютното сияние на дневната светлина, Антон си налагаше да е предпазлив.