Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Или още по-лошо — дали не я бяха забравили?

Пътническият отсек няколко нива по-надолу бе натъпкан с недоволни скитнически пленници, откарвани към планета-затвор. Можеше да слезе и да поговори с тях… стига дай стискаше.

Ческа стоеше върху мрачната замръзнала повърхност на Йон 12. Чувстваше се измръзнала и опустошена. Бяха минали два дни от смъртта на предишната говорителка и нямаше никаква причина за по-нататъшно отлагане.

Беше се надявала, че някой от корабите с вестоносци ще се върне, но леденият планетоид бе прекалено изолиран дори за скитническа база, а не разполагаха с повече време. Нито един от останалите водачи на кланове нямаше да дойде, за да присъства на погребалната церемония. Изгнаниците дори не знаеха за кончината на Ихи Окая, а Ческа не разполагаше с други кораби, за да разпрати вестта.

Като говорител на онова, което бе останало от клановете, трябваше сама да се справи с проблема. Всъщност старата Ихи Окая, която отдавна очакваше този миг, я бе подготвила за него. Никой не би могъл да е по-добър съветник на Ческа, но въпреки това тя се чувстваше в неизследвани води. Както и да е, щеше да се справи — скитниците винаги намираха изход от трудните положения.

Десетина работници със скафандри се присъединиха към Ческа извън жилищния купол. Персоналът на Йон 12 бе прекратил всички ледокопни операции и водородната дестилация и работниците се бяха прибрали в базата — с изключение на най-далечните разузнавателни отряди. Сега те излизаха през главния вход и се присъединяваха към групата около Ческа.

На един изравнен участък от леда, достатъчно далече, за да бъде сведена до минимум опасността за купола, оръдейни установки изстрелваха регулярно цистерни със сгъстен водород право нагоре, към автоматичните екти-реактори. Сега обаче едно от оръдията сочеше встрани от реактора, готово да изстреля специалната си „пратка“ на безкрайно пътешествие в открития космос.

Сияещите прозорци на купола осигуряваха достатъчно светлина под черния небосвод и замъгления от метанови изпарения хоризонт.

Ческа стоеше непосредствено до вързопа, в който бе увито тялото на старицата, и се чувстваше едновременно замаяна и натъжена. След като се увери, че предавателят на скафандъра е изключен, тя заговори шепнешком, сякаш Ихи Окая можеше да я чуе:

— Надявам се, че ще продължаваш да ме обичаш дори сега, когато скитническите кланове са в толкова тежко положение, колкото не са били никога. Нашият народ заслужава да му дам най-доброто, на което съм способна, затова ще използвам всичко, на което си ме учила. — Тя стисна юмруци в плътните си топлоизолиращи ръкавици. — Стига да мога.

Останалият да управлява процеса от базата Пърсъл Уон провери всички системи на оръдейната установка и се увери, че загърнатото във вързопа тяло е подготвено за междузвездното си пътешествие. Оръдието представляваше съвсем опростена система с реактивна маса и можеше да изхвърля контейнери далече от гравитационното поле на малкия планетоид.

— Увеличих мощността и обсега, говорител Перони. Няма да е трудно да преодолеем гравитационното поле. Ихи Окая ще отиде надалече — достатъчно далече оттук, в космоса, където ще се чувства най-добре.

Ческа си пое дъх с пълни гърди, за да се успокои, и превключи на обща връзка.

— Всички тук сме скитници — заяви пред събралите се работници, опитваше се да си спомни думите, които бе приготвила предварително. — Винаги сме били независими, откриватели на нови места, създатели на живот сред звездите. Ихи Окая ни показваше как да го правим. Водеше ни със своята мъдрост и с личния си пример. Остави многобройно потомство, което се пръсна сред клановете и продължи делото й. Най-малкият й син всъщност основа тази база.

— Жалко, че Кото не е тук — изстена Пърсъл. — Той дори не знае за майка си. — Всички закимаха.

— В своите прощални думи — продължи Ческа — бившата говорителка спомена, че виждала Пътеводната си звезда. Духът й отлетя на последно пътуване. Нека сега и тялото й да се рее свободно. Ихи Окая ще стане вечен скитник между звездите, носещ се от едно място към друго.

Забравила останалата част от приготвеното послание, тя отстъпи назад и даде знак с ръка. Пърсъл кимна на двамата помощници, които стояха при установката. Блеснаха светлини и плътно увитото тяло се плъзна по релсите.

А после, набирайки постепенно скорост, вързопът, в който бе превърнато тялото на Ихи Окая, се понесе нагоре и скоро се отдели от немощната гравитационна примка на Йон 12.