Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Докато приближаваше района за среща с конвоя в космоса, Тасия непрестанно си мислеше, че това ново назначение лесно може да се превърне в сериозен проблем. Въпреки това не съжаляваше за решението си да поеме ескорта на пленените скитници от астероидите Чан.

— Сигурна ли сте в решението си, командир Тамблин? — беше я попитала адмирал Уилис, докато тя си събираше багажа, преди да напусне марсианската база. — Съмнително е, че ще спечелите в състезанието по популярност. Тези хора едва ли ще се радват да видят скитник в униформата на Земните въоръжени сили.

— Не мога да кажа, че съм доволна от текущото положение, госпожо. Предполагам обаче, че мога да се справя по-добре от някой, който е… безразличен към съдбата на пленниците.

Възрастната жена се усмихна.

— Винаги сте пряма и откровена, Тамблин. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Предпочитам да се уверя лично, че се отнасят добре към пленниците, дори ако някои от тях ме смятат за предателка. — Тасия погледна адмирала с нетрепващи очи. — Пък и на Марс имах чувството, че ще пусна корени. Настоявам да бъда включена в бойните операции веднага щом подновим военните действия срещу хидрогите.

— Мога да ви уверя, че искането ви ще бъде взето предвид, командир. Всички знаят за способностите ви. Но за момента това е единственото назначение, което мога да ви предложа.

И така Тасия поведе конвой пасажерски кораби, на които да бъдат натоварени пленените скитници. Беше смаяна и разгневена, когато узна за безсмисленото нападение на адмирал Стромо срещу беззащитните космически парници — при това бе използвал нейната манта! Това само разчовъркваше още повече раната.

На уговореното място за среща Стромо прехвърли всички пленници и продължи към следващия си пункт, своеволната колония на Ханзата Ирека. Тасия се надяваше да остане на мостика през по-голямата част от пътуването до кликиската планета. Не изпитваше никакво желание да се среща с обърканите и неспокойни пленници. Какво можеше да им каже — че съжалява, задето зевесетата са постъпили така?

Пътуването се оказа доста дълго.

Пленниците бяха сигурни, че Голямата гъска възнамерява да ги стовари на някоя ужасна наказателна колония, където ще ги принудят да вършат робска работа. Тасия се надяваше, че положението им няма да е толкова тежко. Тя самата веднъж бе изоставяна на кликиската планета Ларо.

Можеше, разбира се, да откара пленниците на някоя близка планета с транспортал, откъдето да бъдат прехвърлени на Ларо, с което да се икономисат много екти. Но товарът й бе припаси и едрогабаритно снаряжение за новото селище на Ханзата и заповедта й бе да го откара там.

Нерядко по време на полета я измъчваше желанието да слезе при пленниците, да говори с тях и да се опита да им вдъхне кураж. Предполагаше обаче, че това само ще ги провокира. Каквито и оправдания да използваше, водачите на клановете щяха да виждат само скитник в униформата на войниците, които бяха разрушили домовете им.

Не се бе сближила с никой от екипажа — и не само защото бе с по-висок чин. Хората работеха на смени и се хранеха заедно, но към нея се отнасяха с хладна формалност, заради произхода й.

Добре поне, че разполагаше с ЕА, въпреки че трябваше непрестанно да разказва на компито истории от техния съвместен живот. Вечерта, преди да пристигнат на Ларо, малкият робот я чакаше в командирската каюта, разположена непосредствено до мостика. Тасия се отпусна уморено на койката, просна се по корем и се подпря на лакти.

— Зная, че не можеш да си спомниш тази история — поде тя, — затова ще се опитам да ти я разкажа с всички подробности. И ще се постарая да не я разкрасявам.

— Няма опасност да ме измамиш, господарке Тасия. Целият съм в слух и очакване.

Компито беше наистина много интересно: говореше за себе си ту в мъжки, ту в женски, ту в среден род.

Тя се разсмя.

— Може мозъкът ти да е бил изпечен, но на моя също не бива да се разчита особено. Добре де, ето какво си спомням. — Тя млъкна и извика картината в главата си. Вече няколко седмици прекарваше часове наред с ЕА, разказваше на малкия робот всичко, което си спомняше от времето, когато бяха живели заедно, припомняше си съвместните им приключения. По-добре бе да му осигури минало втора ръка, отколкото никакво.

Въпреки уверенията, че ще е максимално чистосърдечна, в действителност Тасия редактираше разказите си. Подозираше, че зевесетата могат да подслушват каютата й с надеждата, че ще се изпусне и ще каже нещо важно за клановете или за тяхното местонахождение. Командването просто не й вярваше. Тасия не им бе дала никакъв повод за съмнение, но и не бе скрила отношението си към войната срещу клановете. Тъкмо затова я бяха свалили от командването на мантата, с мъглявото обяснение, че трябва да бъде преместена някъде, където лоялността й няма да бъде подложена на изпитание.