Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Наистина се чувстваше раздвоена. Преди Оскивълската офанзива бе изпратила скришом своето компи да предупреди корабостроителницата на скитниците, че към тях се приближава голяма военна сила. ЕА бе предал успешно съобщението й, но нещо се бе случило на обратния път, защото когато се върна, паметта му бе изтрита. Тасия понякога се чудеше дали военните не бяха задействали някоя скрита програма за амнезия, каквато имаха всички скитнически компита…

По тази причина сега, докато възстановяваше изтритата памет на ЕА, тя не цитираше имена, нито координати, нито каквито и да било сведения, които зевесетата биха могли да използват.

— Бях на девет — заговори тя — и това бе един от най-важните дни в живота ми. — Блестящите очи на компито бяха втренчени в нейните. — Двамата ми братя ме взеха на разходка с лодката в студеното подземно море. Джес беше на осемнайсет, а Рос — на двайсет и три. Баща ми искаше двамата заедно да поемат управлението на водните мини, но Рос мечтаеше да построи свой собствен небесен комбайн на газов гигант. Тъй като бях най-малка, не прекарвах много време с тях — те имаха свои задачи, а аз бях още дете. Веднага се сетих, че са намислили нещо. Рос насочи лодката встрани от ледения бряг, към студените води, които не се намираха под изкуствените слънца на прозрачния покрив. В лодката бяхме четирима — ние тримата и ти, ЕА.

— Радвам се, че съм могъл да дойда.

Тя си спомни как ЕА седеше съвсем неподвижно, като изплашена госпожица, на една от седалките. Тасия, Рос и Джес носеха топли дрехи, но бузите им бяха поруменели от студа. Спомняше си и студената вода — все още течна, но почти на ръба на замръзването. По повърхността й трепкаха отражения от тавана и далечните стени и придаваха на морето оловносив оттенък.

— Рос откара лодката в дълбоки води, където играехме на една игра. Запалихме осветителни пръчки и ги пуснахме от различни места през борда. Гледахме как се спускат надолу, докато нещо не ги изяждаше.

— Нещо ги изяждаше? — повтори ЕА.

— Дори в леденостудените води живеят много същества, например големите примитивни нематоди — меки охранени червеи, по-дълги от крака ми. Светлината на потъващите пръчки ги примамва като рибарска блесна. Надпреварвахме се да видим коя пръчка ще издържи най-много. В онзи ден беше моята. — Очите й блеснаха.

ЕА обмисляше информацията, сякаш се опитваше да си припомни случката.

— Тези червеи опасни ли са?

Тасия се зарадва, че малкото компи проявява неочаквано любопитство.

— Никога не са нападали някой от нашите, доколкото мога да си спомня. Ти обаче се чувстваше малко неудобно в лодката. Веднъж вече бе падала в студената вода и едва те измъкнахме.

— Тази история вече ми я разказа.

— И така, след като нематодите изядоха пръчките и играта приключи, Рос се обърна и ми каза: „Хлапе, днес двамата с Джес имаме важни задължения. Но само защото си малката ни сестричка не означава, че ще прекарваш дните си в игри и нищо повече“. А Джес добави: „Тасия, време е ти също да поемеш някои задължения. Кой знае, някой ден може да получиш управлението на клана. Ние ще ти възложим много по-малка задача, колкото за начало. Обаче не е никак маловажна. Искаме да видим как ще се справиш“. — Тасия се наведе към компито. — Помниш ли каква беше задачата, ЕА?

— Все още не си ми я казвала.

— В онзи ден моите братя ми дадоха теб, ЕА. Първо си била на Рос, после на Джес, но и двамата смятаха, че аз имам по-голяма нужда от теб. — По бузите й изведнъж се застичаха сълзи. — И бяха прави. Ние все още се нуждаем един от ДРУГ.

— Ще ми кажеш ли какво се случи с Джес и Рос? — попита ЕА. — Къде са те сега?

Тасия преглътна мъчително.

— Някой друг път, ЕА. Някой друг път.

От години в кошмарите й я спохождаха мъчителни видения от последните минути на Рос сред високите облаци на Голген, докато небесната мина се е разпадала около него след атаката на хидрогите. След смъртта на баща й и Рос Джес бе останал единственият й близък роднина. Но двамата бяха разменили само няколко кратки писъмца, откакто тя бе постъпила в Земните въоръжени сили.

Нямаше никаква представа къде може да е брат й сега. Не знаеше къде да го потърси, ако имаше подобна възможност.

Какво ли си мислеха за нея останалите скитници? Със сигурност постъпването й в армията на Ханзата се бе възприело като скандално. Решението й все още можеше да се обясни, докато хидрогите разрушаваха небесните мини на скитниците, но сега, когато зевесетата атакуваха скитническите бази, хората й сигурно я презираха като предател. Бяха ли я отписали напълно?