Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Клановият водач Дел Келъм лично приветства кораба с кънтящия си глас и обяви среща на всички представители на родове.

— Тъй като вече не можем да правим сбирки на Рандеву, ще ги правим тук, проклети да са! Трябва да се организираме и да вземем решение.

Щом кацнаха, ги посрещна един забързан организатор и им посочи къде да се настанят. Изкъпаха се с дестилирана кометна вода (Кейлъб незабавно я обяви за по-лоша от тази на Плумас, макар че Ден не можа да установи никаква разлика), след това се отправиха към голямата зала за срещата. Ден поздрави неколцина приятели и познати от предишни търговски курсове, а Кейлъб се спря да поговори с един клиент от Плумаските водни мини. Макар и заобиколени от приятели, всички скитници изглеждаха напрегнати и неспокойни.

Ден с изненада установи, че всъщност повечето представители на кланове очакват от него да съобщи новини за говорителката.

— И аз не знам нищо също като вас. Нямам представа къде е дъщеря ми.

— Естествено, след като трябваше да се евакуираме спешно от Рандеву — потвърди Кейлъб.

— Добре поне, че сте се сетили да дойдете тук — одобри решението им чорлавата Зет Келъм, изправена до баща си. — Разпратихме вестоносци, които същевременно ще се опитат да разберат какво е положението.

— Ако скоро не получим вест от говорителката, ще трябва да изготвим плановете си без нея. Тъй като са прекратени всякакви търговски отношения с Голямата гъска, фамилиите се нуждаят от нови пазари за доставка на жизненоважни припаси. — Келъм преметна ръка през рамото на дъщеря си.

— Ческа ще се свърже с нас при първа възможност. Сигурен съм, че вече е пратила някаква вест — рече Ден. — Но съм съгласен, че не можем да чакаме. Трябва незабавно да вземем решение какво да правим. Е, как ще процедираме с Голямата гъска?

Келъм опря ръце на кръста си.

— Държим в плен неколцина войници на ЗВС и ако искате, можем да ги използваме като разменна монета. Спасихме ги, когато хидрогите сритаха Голямата гъска в задника.

— Не че получихме за това писмена благодарност — добави засмяно Зет. — Но ги гледаме като принцеси. Освен онзи глупак, дето загина при безсмисления си опит за бягство. — Тя сведе малко виновно поглед.

— Няма никакви причини сега да не ги обявим за военнопленници — рече Кейлъб. — Око за око. Кой знае колко пленници от нашите е прибрала Голямата гъска на Рандеву. Или на Ураганово депо.

— Да, след като позволява на тъпанари да вземат решения — не се стърпя Ден.

— Така е, но тези тъпанари разполагат с мощни кораби и страшно много оръжие — посочи Кейлъб. — А ние не.

— Може и ние да се снабдим с нещичко — рече Келъм. — Пратихме Кото Окая да изследва оръжейните системи на хидрогския кораб, който открихме сред пръстените. Съвсем скоро може би ще знаем какво прави корабите им толкова устойчиви. — Макар че събранието още не бе започнало, около Келъм се струпаха доста хора. — И тогава ще разполагаме с коз срещу зевесетата — или поне срещу дрогите.

— Да обмислим всичко внимателно, преди да тръгнем на война — предупреди Ден. — Не забравяйте, че ние сме преди всичко търговци, а след това войници. Издирваме залежи, добиваме метали, произвеждаме космическо гориво и продавахме по-голямата част от продукцията си на Голямата гъска. Сега, след като вече не търгуваме с тях, какво ни остава — да клекнем и да захленчим? — Той вдигна юмрук. — Или ще си потърсим нови клиенти. Галактиката е достатъчно голяма.

— Чуйте го само. — Кейлъб поклати добродушно глава. — Роден е за говорител.

— Каквато дъщерята, такъв и бащата — опонира Ден. — Готов съм да направя опит да се промъкна до някои от отрязаните външни колонии на Ханзата. Известно ви е, предполагам, че колонии като Ирека не хранят особена любов към Голямата гъска. Те ще си държат устите затворени, ако започнем търговия с тях.

Кейлъб се почеса по главата.

— Не бих имал нищо против да проведа няколко черноборсаджийски операции с хора, които не са ни сторили нищо лошо.

На лицето на Келъм се появи усмивка.

— По дяволите, ако ще го правим, можем да пратим наши представители и в Илдирийската империя. Голямата гъска непрестанно ни укоряваше, че сме отказвали да помогнем на „своя народ“, но след като ни атакуваха, вече нищо не ни обвързва. Съгласни ли сте?

Всички дружно закимаха.

— Ние сме скитници. Можем да го направим — провикна се Кейлъб. — Какво друго ни остава?

Ден сви рамене и каза:

— Корабът ми е натоварен с дървесина от световната гора.