Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Никога не съм виждала подобни цветове.

Анемонията се вкопчи в китката й и с едно рязко движение й откъсна ръката.

Сил’к изкрещя. Мхас’к се хвърли към нея… и в същия миг цялата гора се раздвижи. Цветчетата се отваряха и затваряха. Три от по-големите уловиха Мхас’к за рамото, лявата ръка и дясното коляно, впиха назъбените си краища в плътта му и от зейналите рани рукна кръв и оплиска бронираните стебла.

Земеделецът изпищя от болка и се задърпа. Изгубила много кръв, Сил’к рухна на земята пред него. Всички растения, големи и малки, се наведоха едновременно, като глутница изгладнели зверове. Заострените цветчета разкъсаха защитния й костюм и миг по-късно захапаха податливата плът, трошаха костите с неочаквана лекота.

Мхас’к се бореше с такова ожесточение, че успя да прекърши няколко ч’канха, но дори пречупени, гъвкавите стебла се увиваха около тялото му. Острите стръкове се превръщаха в шипове, забиваха се в гърдите му, засаждаха в него корени.

Всичко приключи за броени секунди. Преди останалите да успеят да се притекат на помощ, гората оживя и се извъртя към тях. Антон сграбчи якия копач Вик’к, за да му попречи да се метне сред клоните. Виковете и писъците на двете жертви вече бяха стихнали, чуваха се само звуци от разкъсване на плът — хищните растения се тъпчеха лакомо.

Антон се огледа и установи, че останалите са избягали. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да изостави по такъв начин Мхас’к и Сил’к, но си даваше ясна сметка, че няма с какво да им помогне.

Със свити сърца ужасените бежанци побързаха да напуснат термалния район и отново потънаха в мрака на Марата.

Бяха останали само шестима.

След седмица полет двата кораба с бежанци от студената мъртва Крена стигнаха околностите на системата Релекер. Рлинда се радваше, че въпреки всички премеждия духът им остава висок.

В началото слънцето им бе унищожено от хидрогите, след като звездните му пламъци бяха напълно задушени по време на битката с фероуите. След това планетата потъна в дълбок мраз — моретата, континентите, атмосферата. И накрая, докато се измъкваха от умиращата система, бежанците бяха нападнати от група мародерстващи бойни кълба.

Но стотината колонисти бяха оцелели и ето че най-сетне приближаваха безопасно място и това ги караше да се чувстват облекчени и щастливи. Рлинда се радваше, че им е помогнала.

— Губернатор Пекар едва ли ще ги посрещне с разтворени обятия — подхвърли Дейвлин Лотце, който седеше до Рлинда в каютата на „Ненаситно любопитство“.

— Ах, тази мърморана. Доколкото я познавам, няма нещо на този свят, което да я зарадва. Само че нищо не може да направи, когато й се изтърсим на прага, нали? — Рлинда се подсмихна доволно, като си представи ядосаното изражение на Пекар. — Кой знае? Може пък да се почувства виновна, задето предния път ти отказа.

Вторият кораб, „Сляпа вяра“, се носеше успоредно с тях в космоса. Беше натъпкан извън възможностите си с колонисти — заемаха не само складовете и хангарите, но и коридорите на всички нива. Но след като бяха видели с очите си как тяхната планета се превръща в гигантска снежна топка, бежанците нямаха нищо против неудобствата на кораба.

Рлинда протегна ръка към пулта.

— „Любопитство“ лети като пчела със завързана на гърба тухла. Съмнявам се някога да е бил толкова натоварен — не че не ми се е случвало да го пълня догоре със стока.

— И едва ли ще можеш да се отървеш от клиентела, капитан Кет. Това, което направи, е достойно да влезе в легендите — рече Дейвлин. — Нямам нищо против ти да извлечеш полза от това. Предпочитам моето име да остане в сянка.

— Е, Дейвлин, не мисли, че съм жадна за цялата слава. Ами че ти си истински герой.

— Аз съм специалист по скритите подробности. Славата само ще попречи на работата ми.

Рлинда продължаваше да се усмихва. Той очевидно бе притеснен от благодарността, с която го засипваха, но Рлинда си помисли, че не може да не му е приятно. Беше го виждала да разговаря с колонистите и знаеше, че ужасно държи на тях. Хладната резервираност бе просто добре отрепетирана роля.

На борда на малък кораб с привършващо гориво Дейвлин бе успял да стигне до Релекер, където безуспешно се бе опитал да убеди губернатор Пекар да помогне в спасителната операция. Въпреки молбите му само Рлинда и Брансън Робъртс, по прякор БиБоб, бяха отлетели за Крена.

Сега, когато двата претъпкани кораба приближаваха космодрума на Релекер, местното правителство ги посрещаше с хладен ентусиазъм. Навъсеният офицер от диспечерската кула им нареди да попълнят специален формуляр и да изчакат разрешение, преди да доставят толкова много „неустановени емигранти“.