Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Ханзейската харта недвусмислено подчертава, че е наш човешки дълг да окажем помощ — призна Пекар. — Но искам да бъда откровена: тези хора не могат да останат тук. Нямаме нито достатъчно храна, нито условия да поддържаме толкова голяма популация. Ще трябва да ги откарате някъде другаде.

— Бихме го направили с радост — отвърна с усмивка Рлинда. — И съм сигурна, че щом ви опознаят, бежанците от Крена ще мислят по същия начин. Въпросът е как да ги натоварим всичките.

Губернаторката се намръщи.

— Както ги бяхте натоварили досега. Какво пречи да го повторите?

— Но това е невъзможно! — възрази БиБоб. — И без това летяхме дотук опасно претоварени. Направихме го, защото трябваше да действаме спешно. Не бих искал да опитвам отново. Освен това ме чакат важни доставки за новите колонии, а не мога да взема едновременно и товара, и бежанците. Ако не отлетя скоро, може да изгубим още колонисти на други неуредени светове, които са в далеч по-тежко положение от вашето. Съжаляваме, че ви причинихме тези неприятности.

Бившата планета-курорт бе разчитала на богати летовници и заедно с тях на доставки на луксозни стоки от далечни светове. Преди хидрогското ембарго върху звездното гориво почти не им се бе налагало да произвеждат сами каквото и да било и ето че сега разглезените обитатели не знаеха как да се справят с трудните условия.

— Предлагам да ги откараме на Земята — обади се тихо Дейвлин. — Ще говоря лично с председателя на Ханзата и сигурно ще уредя нещо. Освен това ще го информирам за нежеланието на Релекер да окаже помощ.

Рлинда опря лакти на бюрото на губернаторката.

— „Любопитство“ може да качи спокойно една трета от колонистите, но полетът ще е бавен. „Вяра“ няма дори тези възможности. Това ще забави…

— Не е необходимо — прекъсна я Дейвлин. — Релекер разполага с друг кораб, идеален за случая. — Погледна Пекар и между двамата преминаха невидими искри. — Току-що пробих защитата на компютрите ви, ваше превъзходителство. Изглежда, че когато преди няколко седмици съм ви поискал кораб за спасителни операции, сте ме излъгали, че нямате. Напротив, разполагате с напълно функциониращ транспортен съд с достатъчно гориво, за да стигне до Земята. — Той изпука с пръсти: звукът бе като изстрел в тишината на кабинета. — Отказахте да ми предоставите този кораб, макар да сте знаели, че оцеляването на цяла колония е заложено на карта.

Пекар се размърда смутено в креслото. Изкуственият й тен не беше достатъчно тъмен, за да скрие червенината.

— Господин Лотце, неразрешеният достъп в компютърните системи е наказуем.

БиБоб подскочи.

— По дяволите! Имали сте кораб! Голям кораб?

— Той е особено важен за нашите планове.

— А сега е важен за нашите — прекъсна я Дейвлин. — Конфискувам го от името на председателя Венцеслас. Въпреки че едва ли ще може да натовари всички колонисти, ще вземе тези, които не успее да качи на борда си капитан Кет. Това ще позволи на капитан Робъртс да отлети с недоставения товар и да помогне на другите колонии. Предполагам, че снаряжението е било грижливо прибрано в складовете. Бъдете така добра да се разпоредите незабавно да го натоварят на кораба.

— Не мога да разреша подобно нещо — възрази губернаторката.

— Не ви моля. Можете да изпратите жалба до Теранския ханзейски съюз, но въпреки това смятам да взема кораба.

Пекар изглеждаше, сякаш ще се пръсне. Местеше бавно поглед по лицата им и малко приличаше на ракетна насочваща система. Дейвлин очевидно я плашеше — очевидно не беше сигурна докъде се простират пълномощията и връзките му. Накрая се предаде с въздишка.

— Просто за да се отърва от всички тези хора — съгласна съм. В края на краищата само ще спечелим. Но очаквам от господин Лотце да върне кораба.

— Когато приключим с него — обеща Дейвлин и се изправи с доволна усмивка. — Е, аз тръгвам. Надявам се, че ще успея да натоваря поне две трети от пътниците. Честно казано, с радост напускам тази колония.

Рлинда сложи ръка на рамото на БиБоб.

— Аз ще остана тук още един ден, за да помогна на капитан Робъртс да натовари „Сляпа вяра“ — и да проветря „Любопитство“. После също потеглям.

Орли вече не можеше да понася миризмата на изгоряло и смърт. Искаше й се по-бързо да се отправят към равнините, далече от почернелия белег, останал от унищожената колония.

Но Стайнман държеше да прерови лично пепелищата за полезни предмети. Тъй като бе по-силен от нея, можеше да вдига греди и метални парчета, които тя не бе успяла да отмести.