Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Колкер обаче бе неутешим. Тук, на Илдира, зеленият жрец беше напълно откъснат от телевръзката, сляп и безпомощен. Съливан се опита да го утеши.

— Не мисля, че илдирийците имат световни дървета, но със сигурност скоро ще ни пратят у дома. Може би ще са така добри да те оставят на Терок. Потърпи още малко и всичко ще се оправи.

Колкер въздъхна, сякаш мъката го притискаше физически.

— Трудно е да издържа дори час. Такъв ли е животът за всички вас? Откъснати от света. Говорите на висок глас, имитирате връзки помежду си…

Съливан го потупа по рамото.

— Това е всичко, с което разполагаме, но въпреки това сме успели да създадем цивилизация. Която е просъществувала хиляди години.

Колкер го погледна унесено.

— Но помисли си само за всички безсмислени конфликти, предизвикани от неразбирателство. Ако имахте директна връзка, щяхте да се отървете от тях.

— Може би си прав. — Съливан потупа с пръст долната си устна. — Запомни обаче — всеки път, когато имаш нужда да общуваш с някого, можеш да дойдеш да си поговориш с мен.

Един от придворните на Призматичния палат ги откри на обляна от слънчева светлина тераса. Носеше пъстроцветна туника, която приличаше на театрален костюм.

— Магът-император очаква да ви види в залата за приеми.

Съливан се ухили на зеления жрец.

— Ето нещо, което и аз очаквам от доста време. — И закрачи енергично по коридора.

Магът-император ги очакваше настанен върху какавидения си трон в средата на залата. Около него се бяха подредили илдирийски велможи.

— Съливан Голд, управител на човешкия облачен комбайн на Кронха 3 — обяви придворният. — И зеленият жрец Колкер.

Магът-император им кимна да пристъпят напред. Въпреки че лицето му беше набраздено от бръчки, Джора’х изглеждаше силен и здрав, в контраст с изображенията на баща му, които Съливан бе виждал.

— Ние сме ви дълбоко задължени, Съливан Голд. Вие спасихте живота на мнозина наши поданици от хидрогите. Благодарим ви за тази услуга към Илдирийската империя.

— Радвам се, че можах да помогна. Постъпих, както ми повеляваше съвестта. — Съливан се поклони, надяваше се да не забележат, че се е изчервил.

Преди магът-император да успее да отговори, в залата дотича някакъв придворен и викна:

— Господарю! В небето! Хиляди са!

Съливан се огледа, надяваше се някой да му обясни какво става. Колкер изглеждаше също толкова объркан.

Магът-император се надигна и тръгна към изхода. Язра’х го последва.

Тъй като никой не им каза да останат, Съливан и Колкер се присъединиха към групата, любопитни да узнаят причината за суматохата. Стигнаха една прозрачна ниша в купола и погледнаха към изумително яркото небе. Сърцето на Съливан спря да бие.

Небето буквално гъмжеше от хидрогски сфери. Диамантените кълба бяха увиснали над Призматичния палат. Възцари се мълчание. Илдирийците се бяха вторачили невярващо нагоре.

— Е, поне не ви нападат — промърмори Саливан и в тишината гласът му прозвуча необичайно силно.

Джора’х се извърна, погледна го с присвити очи и каза:

— Няма да ни нападнат. Трябва да се кача на върха на дворцовата кула и да говоря с тях.

Хилядите вражески бойни кораби висяха в небето като звезди от Хоризонтния куп. Джора’х си даваше сметка, че трябва да се изправи срещу тях сам.

Тъй като все още не бяха атакували, той предполагаше, че Осира’х е открила начин да комуникира с тях. Че е успяла да разкрие ума и душата си на хидрогите. Беше ги довела тук, точно както се бяха надявали предишните магове-императори. Сега всичко зависеше от него.

Изведнъж се сети, че сред присъстващите има и чужденци. Съливан Голд, неговият зелен жрец, всички небесни миньори на Ханзата, дори човешкият книжник Антон Коликос. Даваше си сметка, че това, на което ще станат свидетели, не бива да достига до Ханзата — колкото и да бе ужасна тази мисъл. Никой не трябваше да знае, че хидрогите са пристигнали в Илдирийската империя.

Спря и заговори тихо на Язра’х:

— Телохранителите да отведат човешките гости. Не бива да им позволяваме да се върнат в Ханзата. И без това вече видяха прекалено много.

— Разбрано, господарю. — Язра’х незабавно даде нужните заповеди.

„С всеки ден все повече заприличвам на баща ми и ставам същия интригант“ — помисли си Джора’х.

Отпрати телохранителите и се качи до платформата на най-високата кула на Призматичния палат. Никой, нито дори целият Слънчев флот, не би могъл сега да го защити от чуждоземците от дълбините на газовите планети. Джора’х се изправи така, че хидрогите да го виждат. Лекият ветрец развяваше туниката му. Той зачака, завладян от усещането, че е пионка в ръцете на неизбежната съдба.