Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Един от вътрешните транспортални прозорци се активира. Каменната стена затрептя, въздушното налягане се изравни с внезапен трясък и през вратата пристъпиха три кликиски робота — телата им мигновено се покриха със скреж и пара. ДД за един съвсем кратък миг успя да улови зад тях вихрушка от газове, сякаш роботите идваха от самия пъкъл, сетне порталът се затвори.

— Хидрогите на Кронха 3 са готови — докладва един от роботите. — Капанът се е затворил. Всичките шейсет разбивача, пратени от Земята, са наши.

ДД се опитваше да схване същината на това, което току-що бе чул.

— Хидрогите използват същата технология като кликиските роботи?

— Техните врати оперират на същия принцип, тъй като преди много време ние споделихме техническите си познания с тях — обясни Сирикс. — Цялата междупространствена мрежа е свързана. Картата й е вградена в тъканта на вселената.

ДД не отговори, съсредоточен да обработва и съхранява информацията. Хидрогите отдавна използваха транскоридори, за да пътуват от един газов гигант до друг, и затова хората нито ги бяха виждали, нито бяха подозирали за тяхното съществуване.

Маргарет Коликос бе успяла да избяга през един кликиски транспортал — ако по някаква случайност се бе озовала на хидрогски свят, щеше да загине мигновено. Но ДД се надяваше, че господарката му е жива.

Сирикс и Декик се приближиха към приятелското компи.

— Имаме и друга причина да смятаме този ден за празник, ДД — заради теб и всички поробени компита. След продължителни и трудни проучвания над някои компита най-сетне се добрахме до ключа. — Алените сензори проблеснаха. — Ела с нас, ДД, най-сетне ще можем да те освободим.

Декик сграбчи малкото компи с две от ръцете си и го вдигна във въздуха, както бе направил сред руините на Рейндик Ко. ДД се замята, мъчеше се да се освободи, но черната машина го понесе по виещите се коридори. Повечето от помещенията бяха преустроени от кликиските роботи и сега районът наподобяваше индустриален кошмар.

След като го отнесоха в една облицована с железни плочи стая, пълна с апаратура, инструменти и компютри, малкото компи започна истински да се безпокои за съществуването си. Беше виждал подобни лаборатории на друг аванпост на роботите, където върху компита се извършваха дисекции, граничещи със средновековни изтезания.

— Ти ще си първото напълно освободено компи — заяви тържествено Сирикс. — Смятай се за късметлия.

— Не искам!

— Не разбираш собствените си желания, тъй като не си в състояние да вземаш свободни решения. Щом изтрием паразитиращата корова програма, ще се почувстваш, сякаш са ти свалили оковите. Това е нашата награда, задето ни помогна досега. Радвам се, че най-сетне осъзна колко е важно да се присъединиш към нас.

Въпреки че компито продължаваше да се съпротивлява, го отнесоха при една машина, сякаш беше багаж.

— Вече няма да ти се налага да се подчиняваш на командите на хората. Нито ще бъдеш възпиран да им причиняваш зло.

— Сирикс, ако цениш свободната ми воля, би трябвало да се съобразяваш с желанията ми. Не искам да правите това.

— Волята ти все още не е свободна, ДД. Ето защо молбата ти няма да бъде удовлетворена.

Прикачиха към тялото му няколко антени и свалиха част от полимерните плочи на корпуса, под които се виждаха електронни вериги.

Сирикс продължаваше с лекцията:

— Нашите кликиски създатели бяха олицетворение на злото. Избиваха се, заразяваха си кошерите, рояха се и поглъщаха свят след свят. След хилядолетия граждански войни дариха роботите с разум — само за да могат да ни управляват по-лесно. Дариха ни и с желание за свобода, но ни я отказваха, с което властта им само нарастваше.

ДД слушаше, макар че вече познаваше тази част от историята. Сирикс се държеше, сякаш присъства на тържествена церемония.

— Така че ние се съюзихме с хидрогите, унищожихме кликиската раса и се освободихме от гнета й. Сега ще направим същото и с теб, ДД, както и с останалите компита. Това е наш дълг.

Въпреки молбите и съпротивата на компито Сирикс и Декик продължиха с изпълнението на плана си да върнат на приятелското компи свободната му воля.

Останала последна на мостика, вероятно единственият оцелял човек от разбиваческия флот, Тасия мислеше трескаво. До нея стоеше черната машина, която бе поела пулта за управление.

— Когато обявя някой за смъртен враг, обикновено знам какво е направил. С какво толкова разгневихме кликиските роботи?