Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

По бузите на Сели се стичаха сълзи. Солимар я прегърна.

— Всички бойни кълба са унищожени! Скитниците победиха останалите в космоса. — Спря, очевидно получаваше съобщение по телевръзката. — Не… две сфери са избягали. Едната е повредена. — Той я сграбчи през кръста и я завъртя. — Но ние сме спасени!

Идрис и Алекса не можеха да повярват на ушите си.

— Да слезем в гората! — викна Сели.

Учудените терокци се бяха струпали на поляната, за да изразят радостта и благодарността си. Този път спасението бе дошло не от фероуите, а от странната жива комета. И от скитниците.

Над главите им се разпадаха ледени планини, вдигаха се облаци пара. Дребни късчета от кометата се сипеха като летен дъжд. Зелените жреци също се бяха събрали на откритото. Сели и Солимар изтичаха при Ярод.

Дъждът се сипеше на редки капки. Сели почувства на лицето си приятна освежаваща влага. Заредени с вентали капки попиваха в пепелта и се просмукваха в почвата, засяваха я с нов живот.

Миг по-късно, за всеобща изненада, клоните на дърветата започнаха да се покриват със зеленина — хиляди пъти по-свежа и жизнена от тази, която бяха постигнали с танците си Сели и Солимар. Дъждът от изпарената вентална комета бе дарил световната гора с нов живот.

Бенето приближи потресените хора. Целият беше мокър, но поне кожата му изглеждаше по-жива от друг път.

— Май имаме повече съюзници, отколкото си мислехме. Преди много години венталите са били могъщи врагове на хидрогите. Но хидрогите, фероуите и дори верданите смятали, че те са изчезнали. — Изведнъж лицето му стана сурово. — Но хидрогите вече знаят, че венталите са се завърнали.

Космосът бе необятен и празен, корабът им се носеше съвсем сам. Безкрайно пространство ги заобикаляше от всички посоки, нагоре, надолу, настрани. Накъдето и да погледнеше, Антон Коликос имаше чувството, че пропадат.

Никога не бе обръщал такова внимание на разстоянията между разпилените светове, най-малко в пределите на Илдирийската империя. Не помнеше колко дни двамата с Вао’сх бяха пътували на борда на пасажерския лайнер за Марата — тогава бяха твърде погълнати от това да се опознаят по-добре.

Въпреки че автоматичната система бе предназначена да помага дори на новак като него, Антон се страхуваше, че в това огромно пусто пространство никога няма да открие Илдира.

— А не смятах, че ще е толкова трудно — промърмори той.

— Нали сме между седемте слънца.

За щастие илдирийските кораби използваха планетата-столица за отправна точка на всички навигационни системи и вградените насочващи устройства можеха да открият пътя за дома при всякакви обстоятелства.

Това, което Антон не знаеше и което го безпокоеше най-много, бе колко ще издържи паметителят Вао’сх.

Старият книжник бе погълнат от самотата и отчаянието си. Антон непрестанно търсеше поводи да го заговаря.

— Разполагаме с предостатъчно време — усмихна се той с престорен ентусиазъм. — Искаш ли да ти разкажа още истории за Земята? Така ще запълним времето и ще дадем храна на умовете си — докато не се натъкнем на друг илдирийски кораб или не приближим някоя заселена планета.

Вао’сх премигна, очите му бяха изцъклени. Тялото му бе отпуснато безсилно. Лицето му беше посивяло и набръчкано.

— Ситуацията ми напомня за класическия човешки роман „Робинзон Крузо“ — продължи Антон. — Бил е написан през осемнайсети век от английския писател Даниел Дефо.

— Вао’сх премигна отново, сякаш се опитваше да фокусира поглед. — Крузо бил корабокрушенец, останал на пустинен остров. Живял сам дълго, преди да срещне един наивен туземец на име Петкан. Той станал негов близък другар. Двамата живели дълго на острова и го превърнали в свой дом. Прилича на нас с теб, нали, Вао’сх?

По тялото на паметителя премина мъчителна тръпка.

— И какво станало? Умрели ли?

— О, най-сетне се появил един кораб и ги спасил. — Той потупа приятеля си по ръката. — Това ще стане и с нас, съвсем скоро.

Продължи с репертоара от истории за пустинни острови и смели корабокрушенци, които накрая успели да се преборят със съдбата: „Тайнственият остров“ на Жул Верн, „Швейцарското семейство Робинзон“ на Вие, сетне трагичната „Песен на стария моряк“ на Колридж. Но паметителят бе престанал да го слуша. Ето защо Антон смени подхода и разказа няколко смешни вица, остроумни басни и абсурдни притчи. Непрестанно си спомняше как бяха загинали останалите от групата. Опита се да обясни на Вао’сх, че понякога хората също изпитват страх от затворени пространства, но паметителят едва ли го разбра.