Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Олеле! — възкликна Кото. — Джаред, имаме ли достатъчно мембрани?

— Останаха още малко. Но забелязвам, че са доста бавни. Сега, след като хидрогите са предупредени, ще се опитат да ги избегнат.

— Нищо, изстреляй ги всичките. Ще е като да се мъчат да летят между дъждовни капки. Не могат да избягат на толкова много звънци.

Засегнатите кълба продължаваха да се мятат и въртят. Вътрешността им вече бе тъмна, пуста, безжизнена.

Скитническият кораб изхвърли нов товар „звънци за врати“.

— Да вземем да се пръснем, а? — предложи Джаред.

— Напълно съгласен.

Корабите на скитниците се стрелнаха в различни посоки, но кълбата бяха по-бързи. Електрическа светкавица проряза въздуха и изпепели един от корабите.

Джаред работеше трескаво на пулта.

— Знаеш ли, това е по-добре, отколкото да използваме кликиски факел и да взривяваме цели планети.

— По-късно ще ме тупаш по рамото. Сега искам и двете ти ръце да са върху пулта. — На Кото му призляваше.

И все пак бе щастлив, че идеята му се е оказала сполучлива. Резонаторната технология бе лесна за производство, бърза и евтина. Най-сетне хората разполагаха със средство срещу врага. Кото се надяваше, че ще доживее края на войната, вместо да загине тук като герой.

Една от преследващите ги сфери се сблъска едновременно с няколко „звънеца“ и почти веднага в корпуса й се отвориха няколко люка. Обреченото кълбо се удари в друго наблизо, пречупи пирамидалните му издатини и го запокити в обратна посока.

— Станаха пет! — извика радостно Джаред.

Но зад тях идваха още бойни кълба, а скитническите кораби не можеха да летят толкова бързо.

Кото провери положението на екрана. Нито един от оцелелите кораби не разполагаше с повече мембрани. Бяха ги употребили всичките.

— Лоша работа.

Но Джаред гледаше в съвсем друга посока.

— Ей, Кото. Какво е това? Не може да е комета. Виж как лети. В името на Пътеводната звезда, толкова е бързо…

Право към тях се носеше искряща сфера от лед и оставяше след себе си дълга белезникава опашка.

Най-близкото бойно кълбо откри огън по тях.

Половината от бойните кълба се бяха вдигнали от гората, за да атакуват и преследват скитническите кораби. Според разпокъсаните съобщения от уредбата няколко гигантски сфери бяха разрушени. Разрушени!

Сели местеше невярващ поглед между Солимар и родителите си.

— В наши дни не бива да подценяваме никого.

Над тях в небето продължаваха да отекват експлозии и пукот от сините светкавици. Вниманието на Сели бе разделено между хаоса отвън и разговорите между скитническите кораби. Кото Окая, изглежда, бе изпаднал в беда. Хидрогите се бяха обърнали и сега се насочваха срещу скитниците. Тя чуваше трескави викове, после някой каза нещо за… комета?

— Вижте! Сменя курса на деветдесет градуса!

— Нито една комета не може…

— Ще намаля натоварването до шест, че ще почнем да храчим кръв.

— Внимавай!

Дълга пауза, после:

— Още едно разрушено бойно кълбо — пукна се като стъкло, ударено с чук. Вече сме в безопасност.

— Тази комета явно е на наша страна. Дрогите хич не ги бива да завързват приятелство, а, не мислиш ли?

— Сигурно защото са вечно сърдити. Или скучни.

Солимар изскочи навън и вдигна очи към небето.

— Сели, ела да видиш! Гледката си заслужава.

На поляната под тях Бенето бе разперил ръце, а дърветата бяха протегнали клони към тях.

— Венталите! — провикна се той. Изглеждаше изненадан като всички. — Венталите са живи! Те дойдоха!

Високо в небето свръхзаредената вентална комета на Джес Тамблин започна да се снишава. Провлякъл опашка от йонизирани газове, живият снаряд се носеше право към древните си врагове. Кометата навлезе в атмосферата, обгърна се в пламъци и продължи да лети срещу атакуващите бойни кълба.

Хидрогските кораби се струпаха над гъбения риф в отбранителна формация. Изстрелваха синкави заряди, но нищо не можеше да спре свръхзаредения небесен кораб. В последния миг диамантените сфери се пръснаха.

В отговор на това кометата също се разпадна. Замръзнали късове се отделиха като самостоятелни бойни глави и полетяха срещу останалите бойни кълба. Всеки от късовете сияеше от вътрешна светлина. Небето се тресеше от звукови удари, следвани от оглушителни експлозии при сблъсъка на парче от кометата с хидрогски кораб.

Смазаните бойни кълба се разцепваха, отломките им се сипеха върху гората. Отмъстителните вердани превиха клони над тях, за да разкъсат дори останките на враговете си и да довършат неумолимо започнатото от кометата дело.