Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Джора’х извика на близкия септар:

— Адар Зан’нх да поиска от бунтовниците да се предадат! Искам да ми доведе Тор’х жив.

— Нима очаквате да се предадат просто така? — попита Удру’х. — Те са фанатици, покварени от Руса’х. Не разсъждават логично. Предупреждавам ви, не подценявайте опасността.

Джора’х си пое дъх, мъчеше се да се съсредоточи.

— Разполагам със седем пъти повече войници от Тор’х. Освен това владея по-добре от него своята тизм-мрежа. Ще успея да върна изменниците дори само със силата на волята си.

Затвори очи и протегна душевните си пръсти към бунтовническите бойни лайнери, търсеше контакт с всеки войник поотделно. Щом докосна първите нишки, се постара да ги откачи от покварената мрежа и да ги придърпа към себе си. Преминаваше от войник на войник, от офицер на офицер, от техник на техник. Продължи да мести мисълта си палуба след палуба, докато най-сетне не си възвърна контрола върху един от корабите на Тор’х и му нареди да се подчини на адар Зан’нх.

След тази първа, макар и малка победа, магът-император почувства как силите му нарастват и се съсредоточи върху следващия кораб. А бяха толкова много!

Сега вече почувства съпротивата на Тор’х, като непробиваема, изградена от диамант бариера, и реши да атакува кораба му накрая. Един по един, като плочки домино, и останалите кораби падаха под властта му.

С всеки спечелен кораб, с всяка поредна група объркани илдирийци силата му продължаваше да расте и да заздравява мрежата. Съвсем скоро Джора’х установи, че може да продължи този процес, без да му отделя цялото си внимание.

Щом осъзна, че по някакъв тайнствен начин губи кораб след кораб, Тор’х отговори с отчаяно насилие. Поведе своя боен лайнер и още два настрани от основната група, сетне изви рязко надолу и ги насочи към площадката, където войниците от Слънчевия флот горяха цистерните с шайинг. Четири от корабите на адара ги последваха, но Тор’х успя да се откъсне и полетя толкова ниско, че заплашваше всеки миг да се блъсне в земята.

Наземните екипажи на Зан’нх разтоварваха последния кораб — на кладата отпред гореше огромна купчина шайинг. С невиждана жестокост Тор’х стовари няколко свръхтежки бомби върху горящия шайинг и войниците. Миг след това космодрумът се превърна в ад под небето. Кораб след кораб се възпламеняваха и изригваха в пламъци.

Без да забави скорост, корабът на Тор’х профуча като комета покрай трите повредени бойни лайнера в полето и бомбардира и тях. Зан’нх го следваше по петите и обсипваше кърмата му с огън, опитваше се да го свали. Но въпреки повредите по корпуса и двигателя корабът на Тор’х не падаше. Артилерийските му запаси изглеждаха неизчерпаеми.

Джора’х погледна губернатора на Добро. Вече бе успял да спечели по-голямата част от екипажите, въпреки че корабът на Тор’х и другите два след него му убягваха.

— Прав си, Удру’х — призна най-сетне магът-император. — Прекалено много илдирийци загинаха. Не бива да чакаме. Трябва да изрежа този тумор. Сега.

И без да изпуска от мисления си взор трите последни кораба, пое нагоре по склона към цитаделата. Придружаваха го стотици тежковъоръжени войници.

— Отиваме в двореца и приключваме с тази обсада — каза Джора’х, без да забави крачка. — Аз съм пълноправният маг-император и днес ще си върна империята.

След продължително пътуване, по време на което откара до различни колонии на Ханзата зелени жреци и фиданки, Сарейн най-сетне се върна на Земята. Струваше й се, че е отсъствала десетилетия. Надяваше се, че Базил ще се радва да я види, въпреки че събитията не се бяха развили точно така, както двамата бяха очаквали. Най-малко от всичко искаше да стане жертва на презрението му. Трябваше да е много внимателна.

Качи се в апартамента на върха на пирамидата, в която се помещаваше щабът на Ханзата, и завари председателя в отвратително и агресивно настроение.

Заместник-председателят Елдред Каин тъкмо излизаше заднешком от вратата. Хвърли мимолетен поглед на Сарейн и на лицето му за миг се мярна странно изражение.

— Председателят ще ви се зарадва само ако носите добри новини. В противен случай ви съветвам да изчакате по-подходящ момент.

Сарейн не беше виждала Базил от седмици.

— Предпочитам да рискувам. — Ней се искаше да признае, че й липсва — не само физически, но разговорите, усещането, че е част от важната система на управление. Жадуваше да сподели с него разказа за изгорените дървета на Терок, картина, която все още витаеше в съзнанието й. — Ще се справя. — Тя се шмугна покрай Каин и влезе в кабинета на председателя.