Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Сели изтича в тронната зала. На места покривът все още не беше ремонтиран. Инженерите от клана бяха подобрили значително водопроводната и канализационната система, както и средствата за свръзка.

Идрис стоеше и гледаше изплашено комуникационния пулт. Алекса се обърна към дъщеря си.

— Сели, трябва да намериш някакво убежище. Тук не е безопасно.

— А къде е безопасно, майко? Ако знаех, щях да те отведа там насила!

— Няма да сме в безопасност, докато не изпратим послание на хидрогите — заяви Идрис. — Или призив за помощ.

— Да им пратим съобщение? — попита Сели. — Що за глупости?!

— Защо смятате, че ще ви изслушат? — попита Солимар. — Те са твърдо решени да унищожат световната гора.

Идрис шареше объркано по копчетата.

— Това ли е? — попита накрая.

Солимар изтича до него.

— Щом настоявате, позволете да ви покажа. — Солимар имаше вроден нюх към машини и системи за свръзка.

— Татко, много добре знаеш какво представляват хидрогите — продължи Сели. — Наистина ли вярваш, че ще ти отговорят?

Идрис я погледна през рамо. Очите му бяха зачервени, изглеждаше остарял.

— Зелените жреци вече пратиха съобщение през телевръзката, но хидрогите ще ни довършат, преди някой да стигне дотук.

Солимар отстъпи назад.

— Предавателят е готов. Настроен на целия спектър честоти.

Идрис пое контрола.

— Говори отец Идрис от терокския народ. Ние сме миролюбиви хора, които не са ви сторили нищо. Моля ви, оставете ни на мира. Не сме ваши врагове.

— Хидрогите смятат верданите за свои врагове — намеси се Сели. — Мразят ни, дори само защото работим за тях. Няма да спрат, докато не изпепелят цялата планета.

— Настояваме да се срещнем с ваш представител, какъвто пратихте на Земята — продължи Идрис, макар по нищо да не изглеждаше, че някой го чува. — Моля ви, не правете това.

Отговорът, който дойде от уредбата, изненада всички. Но не беше на хидрогите. Гласът бе човешки.

— Не се безпокойте, ние ще ви пазим. — Кратка пауза. — Надявам се да се получи.

Майка Алекса се наведе над предавателя.

— Кой говори? Моля ви, помогнете ни, който и да сте!

— О, съжалявам. Кото Окая. Изглежда, малко сме закъснели. Но ако изчисленията ми се окажат верни, хидрогите дори няма да знаят какво ги е ударило.

Сели си спомни ексцентричния инженер, чиито амбициозни планове бяха залегнали във възстановяването на терокското селище. Изтича при един от разтворените прозорци. Въпреки че й се струваше малко вероятно преследваните от закона космически скитници да разполагат с ефикасно оръжие срещу хидрогите, молбите на баща й бяха още по-безнадеждни.

Зърна в небето малка група скитнически кораби — десетина стари корита, всички с различна конструкция. Бойните кълба, изглежда, ги игнорираха, смятаха ги за твърде незначителни цели. А корабите на клановете се носеха право срещу гигантските назъбени сфери. Сели не знаеше какво са намислили. Скитниците бяха обречени.

Някога ярко сияещата тизм-мрежа сега се разплиташе около него. Душевните нишки, които бе виждал толкова ясно и бе държал здраво, сега прорязваха невидимите му пръсти като скалпели. Как можеше поквареният маг-император да е толкова силен?

Болката от тази мисъл бе по-нетърпима от въображаемата болка от прерязана плът и изтичаща кръв. Всички полета с ниалия бяха изпепелени и нямаше да има повече шайинг. Въпреки че укрепената му цитадела продължаваше да гъмжи от охрана, свещеници, компаньонки, миньори и лекари, войниците на мага-император се приближаваха неумолимо. Руса’х не бе и помислил, че брат му е готов да убива.

Беше запазил само двама от септарите на пленения флот. Но сведенията, които получаваше, бяха отчайващи. През отворения прозорец на двореца Руса’х бе наблюдавал главоломната атака на Тор’х. С невероятната си сила магът-император бе успял да върне на своя страна екипажите на повечето кораби, бе ги извлякъл от неговата мрежа. Нови и нови войници непрестанно преминаваха на другата страна. Джора’х изглеждаше убеден в победата си.

Вероятно Руса’х бе подценил напълно брат си, както бе сторил и самият маг-император с него в началото на бунта. Властта му върху тизма изглеждаше безкрайна, несъкрушима…

Как бе възможно един лъжевладетел да притежава подобна мощ? Защо Източникът на светлина не бе дарил с нея Руса’х, истинския император, за да докаже валидността на неговите твърдения?

— Врагът набира сила — прошепна една от компаньонките, навела глава към него. — Не е ли време да потърсим помощ в Източника на светлина?