Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Имам работа, трябва да обмисля някои планове. Трябва да покажа на Питър точно къде му е мястото, преди да се опита да направи нещо друго.

Първите няколко групи зелени жреци бяха отнесли фиданките на различни планети из Спиралния ръкав, за да бъдат спасени от посегателствата на хидрогите. Всъщност жреците правеха същото от векове, но никога досега в подобни мащаби.

През последните три дена Сели и Солимар се занимаваха предимно с дървесните танци — изтощителна дейност, която обаче им носеше огромно удовлетворение. Сели във всеки случай я намираше за много по-приятна, отколкото да разчиства останките на мъртви дървета. Беше като да хвърляш студена вода в лицето на задрямал гигант. След толкова много месеци Терок изглеждаше, сякаш отново ще се изправи на крака.

Седяха един до друг след поредния танц. Сели опря глава на рамото на Солимар. Зелената му кожа беше топла, яките му мускули й напомняха стеблата на огромните дървета.

— Знаеш ли, струва ми се, че започвам да свиквам с това — каза тя.

Той я целуна по влажната от пот буза.

— Аз също — с това — отвърна и тя се изкиска.

Но той изведнъж се надигна рязко.

— Бенето ни вика. Всички. Веднага! Да побързаме — обратният път е дълъг.

Въпреки че ръцете и краката я боляха, тя се затича след него към хвърколета.

След половин час пристигнаха при гъбения риф. Развълнувани зелени жреци се събираха на групички, втренчили погледи в небето. Бенето се бе изправил насред поляната, заобиколен от овъглените останки на обгорени дървета — клоните им приличаха на огромни мечове.

По гърба на Сели пробягаха тръпки. Усети, че назрява опасност. Всички продължаваха да гледат нагоре, засенчили очи. Сели долавяше страха и тревогата им. Улови Солимар за ръката.

— Хидрогите ли идват?

Той мълчеше и тя отмести поглед към Бенето. Макар че брат й бе далеч, вятърът довя отговора му:

— Да. Хидрогите. Знаехме, че ще се случи.

— Но нали каза, че идва помощ? Разказа ни за някакви древни съюзници, които щели да пристигнат. Ако не дойдат скоро, всички сме обречени.

Бенето не сваляше от нея големите си очи.

— Вярно е, че поеха насам веднага след първата атака на хидрогите, когато аз загинах. Но все още са много далече. Нашите съюзници няма да пристигнат навреме.

— Поне фиданките, които изпратихме, ще са в безопасност — промърмори застаналият наблизо Ярод.

— Но не и ние — подхвърли една жена с бледа кожа. Сели чу далечен вик, после някой вдигна ръка към небето. Там, озарени от ярката слънчева светлина, се появяваха сияещите диамантени корпуси.

Хидрогите покръжиха лениво в небето, докато не се събраха, а след това се спуснаха върху световната гора.

Едва възстановените световни дървета потрепериха под ледените вълни, които сферите стовариха върху тях. Изплашените терокци се разбягаха да търсят укрития. Повечето зелени жреци останаха вцепенени по местата си.

Ярод бавно се свлече на колене.

— Цялата ни работа отиде нахалост! Световната гора е още слаба. Не можем да издържим нова атака.

Сели го сграбчи за раменете.

— Ставай, вуйчо! Трябва да направим нещо. Някои от дърветата са възстановени. Няма ли някакъв начин да ги накараме да се бият? Както го направи на времето Рейналд! — Тя погледна трескаво към Бенето.

Повечето терокци се бяха сгушили в покрайнините на гората. Едно бойно кълбо се спусна съвсем ниско и покоси короните на дърветата със синята си светкавица. Клоните се разгоряха в ярък огън, който бързо почна да се разпространява.

Големът Бенето стоеше в средата на пръстен от обгорели дънери, приличаше на свещеник в храм. Дървените му очи бяха затворени, юмруците му стиснати, а лицето — извърнато нагоре, сякаш се вслушваше в някакъв далечен глас. Дали не зовеше за помощ? Приемаше отговор? Кой, или какво, можеше да помогне на световната гора?

По време на предишната ужасяваща атака на хидрогите на помощ се бяха притекли фероуите, но те бяха предизвикали не по-малко разрушения. Кой би могъл да ги спаси сега?

Бомбардировката на бойните кълба набираше сила.

Сели и Солимар изтичаха под несигурното убежище на едно дърво. Родителите й се катереха по въжената стълба към постройките между клоните, сякаш можеха да се спасят там. Сели ги посочи.

— Не зная какво са намислили, но искам да съм с тях.

Солимар кимна.

— Идвам с теб.

С грациозността на дървесни танцьори двамата се закатериха по дървото. Над главите им в небето продължаваха да ечат експлозии. Бойните кълба стоварваха каскади вледеняващ вятър право върху доскорошното бойно поле и косяха всичко с електрически заряди.