Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Прозрачният й мехур се разтресе, после се задвижи. Хидрогите го преместиха до друга, много по-грубо изработена сонда, празна. Тя веднага усети омразата им към хората.

Множество хидрогски гласове заечаха в главата й като камбани. „Те се съюзиха с верданите. Унищожават хидрогски светове. Трябва да бъдат изтребени — както се случи с кликиската раса“.

Хидрогите докараха сондата й до ниска прозрачна сграда, в която имаше човешки пленници. Нещастниците носеха най-различно облекло, на лицата на всички бе застинал ужас и безнадеждност. Тя поиска да узнае кои са те и защо хидрогите ги държат тук.

„За експерименти. За забавление. Хората трябва да бъдат избивани. Те използваха кликиски факли, за да анихилират нашите светове“.

Осира’х направи опит да накара хидрогите да променят намеренията си. Същевременно си даваше сметка, че е пратена тук, за да защитава само интересите на илдирийците.

„Простете им. Те не са знаели за вашето съществуване“.

„Използваха това оръжие многократно“.

Тя се намръщи. Имаше толкова много неща, които не знаеше!

И веднага получи ужасяващо изображение, мащабна картина на изтребеното човечество. После на фероуите и верданите. Тримата аморфни хидроги излъчваха поток от мисли и видения, толкова силни, че тя ги усещаше като напиращи вълни. „Щом си дошла да защитаваш хората, и теб те очаква същата участ“.

Илдирийците все още имаха шанс да получат така желания мир, но спрямо хората хидрогите стояха на твърда позиция.

Изглежда, щеше да има само един шанс да предаде поканата на мага-император. За добро или за лошо, но в края на краищата нали това бе целта на нейното съществуване. Поколения преди нея се бяха подготвяли за този момент и сега всичко бе в крехките й ръце. Бе твърдо решена да накара хидрогите да прозрат истината. Искаше да спаси илдирийците, въпреки че дълбоко в душата си бе готова да ги проклина. Магът-император й бе казал, че няма достатъчно висока цена за това постижение.

Джора’х бе казал, че няма друга възможност. Но дали не я бе излъгал? И да го бе направил, направил го беше като маг-император, а не като неин баща и любовник на майка й. И тя бе готова да му се подчини… или поне да опита.

И момичето-хибрид направи точно това, на което го бяха учили. Свали и последните си защитни мислени стени и се отказа от всякаква съпротива, превърна се в свързващ възел между две раси, които имаха фундаментални различия.

И тогава, с разтворен ум и напълно открити мисли, между нея и хидрогите се получи цялостна връзка, пълноценна и завършена. Способностите и талантът й разцъфтяха в цялата си прелест.

И хидрогите откриха умовете си за нея.

Когато видяха странното малко момиче в прозрачната сфера, Роб и другите пленници не повярваха на очите си.

— И тя ли е затворничка? — попита той. — Какво правят?

— Мисля, че просто я разкарват да й покажат града — рече Анджея Телтон.

Момичето ги гледаше, сякаш бе загрижено по-скоро за тях, отколкото за себе си. После сфероидната капсула се издигна и плавно се отдалечи.

— Капсулата й е доста по-добра от моята сонда — отбеляза Роб. Понякога се питаше дали в историята ще го запомнят като безстрашен герой, готов да се жертва, или като излъган глупак, обречен още от самото начало. Ако можеше да измисли някакъв план, който би имал дори минимален шанс за успех, бе готов да рискува отново.

— Може би ще я смачкат като насекомо, както направиха с Чарлз — подметна Анджея. — И както смятат да постъпят с всички нас.

И погледна многозначително към другия край на помещението, в което ги държаха и където хидрогите бяха поставили поредната черупка. Тази наподобяваше малко повече човешка форма, за разлика от прозрачния ковчег, в който бяха убили Гомес. Мълчаливите чуждоземци я бяха донесли преди известно време, вероятно с намерението да отнесат поредния пленник, но след това напуснаха забързано, сякаш бяха обезпокоени или изплашени от нещо. Може би от появата на странното момиче?

— Бриндъл, как мислиш, системите в твоята сонда дали още функционират? — попита изведнъж Анджея.

— Бяха в пълна изправност, когато ме плениха. Но шансът да се добереш жив до сондата е едно на милион и също толкова да успееш да херметизираш звънеца, преди огромното налягане да те смаже. Дори след това възможността да се измъкнеш оттук остава минимална.

— Шансове, възможности — отвърна презрително тя. — Пак ми звучи по-добре, отколкото да стоим тук, докато доктор хидрог Франкенщайн дойде да ни измъчва.