Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— И без това не е останало нищо, освен облаци дим и парчетии. — Тя преглътна буцата в гърлото си. — Ще излезем на висока орбита и ще потърсим дрогите долу. Вече знаем, че са готови за повсеместна война.

— Ще им дадем да разберат! — провикна се Дарби Вин и се изкиска тъпо.

— Сигурна съм, че ученията са ви омръзнали — заяви Тасия. — Но въпреки това бъдете готови при нужда да се прехвърлите в спасителните сонди. Защото покажем ли се пред бойните кълба, няма да има повече учения.

Скоро откриха останки от още едно, много по-грандиозно съоръжение, което също бе разрушено от атаката — илдирийския небесен град.

Малко след първата обиколка около планетата бойните компита обявиха пълна бойна готовност още преди Тасия да забележи какво ги е обезпокоило. Дълбоко в себе си тя бе впечатлена от бързината, с която бяха реагирали. Но от друга страна… не трябваше ли тя да командва в този момент?

— Ей, не може ли да получа поне някаква информация?

И тогава ги видя.

Шестте илдирийски бойни лайнера бяха впечатляваща, макар и неочаквана гледка. Рееха се над облаците, разпънали слънчевите си платна.

— Защо са тук?

— Няма информация — докладва едно бойно компи. — Оръжията им са заредени.

— Командире, да предприемем ли изпреварващи действия? — попита Ерин Елд. — Да пуснем няколко залпа, преди те да…

— Вероятно търсят оцелели от своята колония. — Тя се обърна към най-близкото бойно компи. — Излезте на връзка, на стандартната честота на Слънчевия флот. Искам да разговарям с техния септар.

И докато компито я свързваше, се обърна към екрана с доброжелателна усмивка.

— Говори командир Тамблин от Земните въоръжени сили. Пристигнахме тук в отговор на сигнал за помощ, подаден от нашата небесна мина. Дойдохме да отвърнем на удара на хидрогите. Ако желаете, можете да се присъедините към нас.

Илдирийците не бързаха да отговарят, сякаш обсъждаха въпроса. След това на екрана се появи самият септар на Слънчевия флот.

— Не, не желаем. — После, без повече обяснения, илдирийските кораби се издигнаха високо над Кронха 3, набраха скорост и напуснаха системата.

— И това ми било съюзници! — изпръхтя Оденуолд.

— Няма значение. И без това не ни трябват. Да се приближим към облаците и да почваме — нареди Тасия.

Разбивачите носеха по няколко ядрени бойни глави, с които възнамеряваха да прогонят дрогите от дълбините.

Скоро всичко беше готово. Двигателите на разбивачите работеха на максимални обороти, индикаторите сияеха в тревожен червен цвят. Компитата не изглеждаха обезпокоени от участта си.

Хидрогите отвърнаха на провокацията почти веднага. Десетки покрити с остри шипове сфери заизлизаха от облаците, сякаш бяха дебнали там. Тасия си помисли: „Сякаш са знаели, че идваме. Ами ако са атакували небесната мина само за да ни примамят?“

А сферите продължаваха да излизат, като мехури от врящо гърне. Бяха толкова много, че й се зави свят.

— Пребройте ги! Трябва да знаем колко са!

— Седемдесет и осем бойни кълба до момента — докладва едно от бойните компита.

— В името на Пътеводната звезда, ние нямаме толкова… — Тя млъкна. — Нищо де, ще направим каквото можем.

Том Кристенсен се провикна:

— На ви, копелета!

Бойните компита оставаха напълно спокойни на постовете си. ЕА не откъсваше втренчен поглед от екрана. Тасия реши, че ще са й нужни около десет секунди, за да се добере до сондата.

Командирът на илдирийския Слънчев флот бе загинал заедно с четиридесет и деветте си бойни лайнера при сходна атака, когато хидрогите бяха понесли сериозни загуби. Сега, когато съществата от дълбините на звездите се бяха върнали на Кронха, разбивачите на Тасия се готвеха за подобен успех.

Поне тя се надяваше да е така.

Бойните кълба продължаваха да се издигат към тях, бяха все повече и повече. Тасия хвърли прощален поглед на ЕА, после стисна зъби и изръмжа:

— Не всеки има възможност да влезе в историята. Включете двигателите и преминете на разбиваческа скорост!

Осира’х се чувстваше като затворено в клетка животинче. Оглеждаше през яките кристални стени чуждия пейзаж, който я заобикаляше.

От нея се очакваше по някакъв начин да се превърне в посредник между тези същества и мага-император. Не биваше да се съгласява с нищо — само трябваше да ги убеди да разговарят с баща й. Все пак се надяваше да ги накара да разберат, че няма нужда от война. Хидрогите и „обитателите на скалите“ нямаха причини да воюват, не се съревноваваха за едни и същи ресурси. Но освен това нямаха и обща територия, на която да споделят и обменят опит, нито взаимно разбиране… освен ако тя не съумееше да се превърне в мост.