Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Новият саркофаг бе оборудван с примитивни манипулаторни системи, така че настаненият вътре би могъл да движи защитния екзоскелет в различни посоки.

— Може би хидрогите искат от нас да направим разходка из града? — попита един от пленниците.

— Кой знае какво си мислят? — възрази Роб. — Умовете им са изработени от течен кристал.

— Е, моят пък не е и аз зная какво да си мисля. — И преди Роб да успее да реагира, Анджея се напъха в саркофага. — Смятам да се махна оттук. Ще опитам да се добера до звънеца. Пожелайте ми успех.

— Аз трябваше да съм на твоето място — заяви Роб. — Това е моята сонда.

— Ще се справя и без твоята помощ.

— Но как ще се върнеш за нас? — извика някой.

Всички знаеха, че дори Анджея да успее да избяга и да се добере до Земята, няма никаква вероятност Земните въоръжени сили да осъществят успешна спасителна операция тук долу.

— Ще направя каквото мога — бе краткият й отговор.

Тя се затвори в подвижния екзоскелет. Роб едва успяваше да различи лицето й зад подсиленото стъкло. Изглеждаше уплашена, но и твърдо решена да доведе нещата докрай.

— Успех — каза й той и наистина го мислеше.

Хидрогите си бяха тръгнали заедно с момичето с кристалната сфера — то, изглежда, бе погълнало цялото им внимание. Това бе шансът на Анджея.

След няколко неуспешни опита с манипулиращите полета тя откри как да се придвижва. Саркофагът беше нещо като сандък с дистанционно управление, или поне притежаваше подобна маневреност и грация.

Роб направи опит да потисне надигащата се в душата му тревога. Планът на Анджея нямаше почти никакви шансове за успех, но въпреки това сега в него се концентрираше цялата им надежда, особено след разговора с компито ДД. Роботът във всеки случай не бе направил никакъв опит да ги освободи.

— По-добре шанс едно на милион, отколкото това, което ни очаква тук — заяви той. Останалите пленници отнесоха саркофага до прозрачната стена и го притиснаха към нея, докато краят му не се показа от другата страна, като излизащо от родовия канал бебе. След това Анджея вече можеше да разчита само на себе си.

Щом се озова от другата страна, тя срещна затруднение с приборите за управление — вероятно под въздействие на могъщи и невидими отвътре ветрове и течения и невероятната сила на гравитацията. Все пак успя да завърти саркофага и да поеме по курса. Трябваше да преодолее няколко десетки метра, за да стигне до дълбочинния звънец на Роб.

— Ще успее! — разкрещяха се пленниците.

Като се придвижваше с кратки подскоци, саркофагът скоро стигна до сондата на Роб. С помощта на един от манипулаторите Анджея се зае да отваря люка. За щастие той бе с максимално опростен механизъм, с цел да бъдат избегнати нежелателни инциденти.

Люкът се отвори и отвътре не излязоха газове. Вероятно хидрогите бяха разхерметизирали сондата, за да могат да изучават апаратурата вътре. Роб можеше само да се моли саркофагът на Анджея да издържи на огромните натоварвания.

Най-сетне тя успя да намърда трудноподвижния сандък в звънеца.

— Ще успее! — викаха радостно пленниците.

Роб знаеше, че все още я очаква цял списък от сложни задачи, преди да се измъкне. Въпреки това и той бе учуден, че бе стигнала толкова далече.

Първо, трябваше да разхерметизира и херметизира звънеца, ако в резервоарите все още имаше въздух. Люкът на сондата се затвори, но известно време не се случваше нищо. Изведнъж блеснаха външните маневрени светлини.

Капаците на соплата се разтвориха и отвътре излязоха струи реактивен газ. Последваха ги ярки пламъци.

— Системите все още функционират — каза Роб. — В момента тя изпомпва навън чуждата атмосфера. Веднага щом приключи, звънецът ще започне да се издига като въздушен мехур. Наистина има шансове!

— Не особено големи — рече един от затворниците с глас, в който не се долавяше надежда.

Два кликиски робота се бяха появили неочаквано над параболичния мост. Размахваха развълнувано ръце, сякаш се опитваха да вдигнат тревога.

На пода се образуваха малки локви, протегнаха пипала и бързо започнаха да се събират и уголемяват. И щом достигнаха платформата, се превърнаха в хидроги, които се отправиха към сондата.

Роб стисна мъчително зъби.

— Хайде, побързай!

Хидрогите заобиколиха звънеца и от телата им се появиха дълги пипала, които го обгърнаха. Междувременно роботите протегнаха механичните си ръце и започнаха да бърникат контролното табло на люка.

От дюзите на сондата отново бликнаха пламъци. Анджея се опитваше да включи главните двигатели и да се измъкне. Пленниците й крещяха да побърза.