Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Сирикс завъртя глава към ДД.

— Тези хора са открили нашата тайна крипта. Не бива да им позволим да се измъкнат живи. Това може да попречи на плановете ни.

Промени курса и се насочи към човешкия кораб.

— До този момент, ДД, не ти бях казвал за оръжейните системи, с които разполагаме.

— Не е нужно да ги убиваш — отвърна компито.

— Напротив — налага се.

Без да губи време, Сирикс изстреля два тежки снаряда към човешкия кораб. Щом видя това, пилотът му рязко промени курса, но въпреки това единият снаряд попадна право в двигателя. Експлозията запрати човешкия кораб в неконтролируем полет надолу, право към заледената повърхност. Той падна близо до хоризонта и се удари в една замръзнала издатина далече от завладяната от роботи база.

— Вече мога да се съсредоточа върху това, което е обезпокоило роботите — заяви Сирикс. — Човешкият пилот спомена, че назрява бедствие.

ДД отчаяно жадуваше да сканира повърхността за оцелели, да им помогне, но знаеше, че Сирикс няма да допусне това.

— Не бива да се тревожиш за тях, ДД — рече кликиският робот. — Ще пратя роботи да огледат мястото на катастрофата и да довършат оцелелите, ако има такива.

Докато се спускаха към центъра на базата, Сирикс поиска да получи допълнителна информация. На повърхността десетина робота бяха заобиколили нагорещения до червено реактор. Нивото на произвежданата енергия бе застрашително високо.

ДД превключи сензорите си в инфрачервения спектър и установи, че реакторът е ослепително ярък. Неконтролираното топлинно излъчване нарастваше с всяка секунда. В същия момент роботите на повърхността обработиха сигнала на Сирикс и започнаха да му предават исканата информация.

ДД прехвана съобщенията и веднага заключи, че няма никакъв начин свръхкритичният процес на реактора да бъде спрян. Сирикс стигна до същото заключение и веднага промени курса.

— Преустановявам кацането. Трябва да бягаме.

Поне веднъж ДД бе готов да се съгласи с робота. Корабът започна да се отдалечава от планетоида. Според изчисленията на ДД им оставаха броени секунди…

С внезапен изблик на светлина и енергия нагорещеният реактор избухна. Ударната вълна помете струпаните около него кликиски роботи, разруши строените от тях кораби и опустоши всичко наоколо.

Набирайки скорост, вълната се понесе след кораба на Сирикс. Ускорени протони разкъсаха обшивката му и продължиха навътре. ДД разбираше, че няма никакъв начин разрушителният импулс да бъде спрян.

Ядреният взрив ги удари отзад. Корпусът хлътна навътре и един от двигателите избухна. Сирикс измъкна от тялото си още четири ръце, за да си помогне при управлението на полуразрушения кораб.

Далеч под тях базата на Йон 12 се бе превърнала в нажежено до бяло езеро, над което се издигаха разрастващи се пламъци — разтопяваха замръзналия водород и метан и образуваха под себе си гигантски кратер.

Корабът на Сирикс изгуби контрол и полетя към пустия космос.

Джес стоеше на замръзналата луна, влажната му коса се развяваше. Въпреки че бе заобиколен от вледеняващ вакуум, кожата му блестеше, покрита от тънък воден слой, а босите му крака бяха стъпили право върху леда. Кипящата в тялото му енергия поддържаше постоянна топлина и го защитаваше.

Благодарение на изострените си от водните същества сетива той можеше да гледа право надолу през дебелия слой лед. В момента се опитваше да си спомни мястото, където се бе случил фаталният инцидент с майка му.

Не знаеше точно къде ровърът й бе попаднал в ледената цепнатина. Извървя около километър и забеляза широк сребрист белег, като зле зараснала рана в ледената кора.

Преди много години ровърът на Карла Тамблин бе пропаднал в леда и кишата. Тя не бе успяла да се измъкне и бързо замръзващата вода я бе задържала в ледената си прегръдка. Цели два часа Карла бе поддържала връзка, бе излъчвала прощалните си послания, преди акумулаторът на ровъра да се изтощи. След това ледът бе смачкал и пробил кабината и гласът на майка му бе замлъкнал завинаги. Тялото й бе останало там, недостижимо за семейството, без да му бъде отдадена последната скитническа почит.

Сега обаче той, нейният син, можеше да я стигне.

Изправен на ръба на замръзналата цепнатина, Джес стисна ръце и почувства как по тялото му минава вълна от концентрирана вентална енергия. Той можеше да направи невъзможното.

Пожела го и започна да потъва през слоевете разнороден лед. Този път имаше цел — малкия, смазан от ледовете ровър. Спускаше се като през желатин и погледът му стигаше все по-надолу. Въпреки защитния слой, който го обгръщаше, усещаше нарастващия студ.