Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Не можем да си тръгнем просто така — каза Ческа. Тя беше говорителка и бе длъжна да защитава клановете. — Първо трябва да измислим как да попречим на роботите да излетят с корабите си, за да не разрушат и други наши бази.

— Че как можем да им попречим? — попита пискливо Пърсъл. — Нали видя какво направиха с базата!

— Точно затова сме длъжни да ги спрем. Те избиват нашите сънародници. Напуснат ли Йон 12, иди ги гони.

Говореше твърдо, макар да бе потисната и опустошена от гибелта на толкова много хора.

— Не зная какво сме направили, за да ядосаме роботите, но никога не съм виждала по-ясно своята Пътеводна звезда. Каквото и да са замислили, не бива да им позволяваме да го изпълнят. Давате ли си сметка, че в противен случай рано или късно пак ще се срещнем с тях? Ако сега избягаме, когато се върнем с подкрепления, роботите може да са си отишли.

Пърсъл извърна към нея зачервеното си лице.

— Не казах, че не си права, говорителке Перони. Но как можем да ги спрем?

Усмивката й бе ледена като температурата отвън.

— Пърсъл, когато роботите атакуваха базата, с тебе имахме една идея. Тогава ни се стори прекалено драстична, пък и нямаше време. Сега обаче не бих могла да измисля нищо по-подходящо.

Черните машини продължаваха да следват своя никому неизвестен план. Нико настрои всички сензори на кораба така, че да следят всяко тяхно движение, но нито един от роботите не се приближи към тях и така тримата можеха спокойно да се подготвят. Пърсъл, който познаваше базата най-добре, начерта опростена схема с местонахождението на всички по-важни детайли и им обясни какво трябва да направят.

Щом решиха, че са готови, Нико подкара „Водолей“ към миньорската база; носеха се само на няколко метра над повърхността, за да не могат да ги засекат. Нико кацна извън обсега на пряка видимост, зад ръба на кратера, като вдигна минимални облаци водороден и метанов сняг.

— Може да са ни засекли — обади се Пърсъл.

— Ако въобще си правят труда да следят какво става наоколо. — Нико се почеса по къдравата черна коса. — Изглеждат прекалено заети с конструирането на корабите си.

— Защото знаят, че булдозерът ни е обездвижен и сме обречени — промърмори Ческа. Въпреки че отоплението в скафандъра й бе включено на максимална мощност, тя продължаваше да потреперва от студ.

Прокраднаха се до самия ръб на кратера, от който тялото на Ихи Окая бе изстреляно в космоса. Сега всички жители на базата бяха мъртви като нея.

— Не очаквах да са толкова чевръсти… базата е почти неузнаваема — ахна Ческа.

— Използват метала, разглобяват машините, вземат частите и ги сглобяват по нов начин — каза Пърсъл.

— И корабите изглеждат почти готови — промърмори Ческа.

Инженерът погледна към малкия реактор. Беше със стандартна конструкция, доказала предимствата си на много светове от много време.

— Поставили са го на максимална мощност, за да използват всичко, на което е способен, но не знаят, че така няма да издържи дълго — отбеляза Пърсъл. — Вероятно вече показва първите признаци на нестабилност.

Ческа се усмихна.

— В такъв случай да задълбочим този процес. Все още ли смяташ, че можеш да го настроиш така, че да избухне?

— Шиз, говорителке Перони, това е най-малкото, на което се надявам. Както са го надули, нищо чудно сам да премине в свръхкритична маса.

— Е, важното е да успеем да се качим навреме на „Водолей“ — рече Нико. — Тук ли ще седим да си бъбрим, докато скафандрите ни изстиват, или ще вършим работа?

Забързаха през потъналия в сумрак кратер. Ческа съжали, че нямаше как да оставят Нико на кораба, за да подготви отлитането им, но им трябваше за плана на Пърсъл.

Кликиските роботи продължаваха да строят корабите си. Енергийните генератори бяха свързани с дълги кабели, които на свой ред бяха прикачени към реактора. Роботите действаха така, сякаш нямаха никакво намерение да запазят нещо от това, което използваха, след като постигнат целта си.

Когато приближиха реактора, Ческа дори през скафандъра долови вибрациите на машините. Почвата около реактора бе обгорена и нагорещена от прекомерното излъчване на радиация. Щитовете бяха престанали да функционират.

Роботите бяха все така съсредоточени върху работата си.

Докато оглеждаше реактора, Пърсъл не спираше да мърмори нервно:

— Вижте, никога не съм бил гениален инженер. Не ме бива и за изобретател. Не знам какво…

— Не искаме от теб да намериш решение — прекъсна го Ческа. — Достатъчно е да повредиш реактора.