Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Той се изсмя.

— Виж, това го мога.

По негови инструкции Ческа и Нико преместиха регулиращите клапани на охладителната инсталация в друга позиция. От другата страна Пърсъл демонтира защитната плоча и изтръгна контролния предпазител за неутронно облъчване. Почти веднага реакторът започна да излъчва още повече топлина.

Наоколо се въргаляха метални парчета от разглобения купол. Нико сграбчи едно желязо, пъхна го между тръбите на охлаждащата система, натисна и ги изтръгна от гнездата им. През отвора започна да излиза със свистене охладителна течност — замръзваше веднага.

През това време Ческа и Пърсъл извадиха още няколко предпазителя и ги захвърлиха надалече в ниската гравитация. Роботите никога нямаше да успеят да ги съберат навреме.

— Сега реакторът е като кораб със сляп навигатор, навлизащ в гъст астероиден пояс. Да си плюем на петите!

— Мисля, че роботите ни забелязаха. — Нико посочи група черни машини, които се приближаваха забързано към реактора.

— Ами тъкмо навреме — да се махаме!

С дълги подскоци, заради ниската гравитация, заобиколиха реактора и се насочиха към „Водолей“.

Но тъкмо когато стигнаха ръба на кратера, на пътя им се изпречиха два робота.

— Как ли са стигнали толкова бързо дотук? — възкликна Пърсъл.

Единият робот посегна да го улови. Механичната му ръка одраска скафандъра, на инженера, но той успя да се изплъзне и продължи да тича. Ческа и Нико също отскочиха с лекота настрани.

— По-бързо! — викна задъхано Пърсъл. — Към „Водолей“!

Зад тях бумтящият реактор очевидно ставаше все по-горещ. Металните му стени вече започваха да сияят. Двата кликиски робота продължиха да преследват тримата саботьори, но останалите се скупчиха около реактора.

— Няма да успеят да го поправят — задъхано каза Нико. — Нали, Пърсъл? — Той се обърна.

Инженерът забави крачка.

— Мисля, че… те всъщност… — И изведнъж падна в снега.

Ческа се наведе над него.

— Ставай, Пърсъл! Трябва да стигнем кораба, преди… — Обърна го по гръб и видя, че лицевото стъкло на шлема му е замръзнало отвътре. От една малка дупка в скафандъра със свистене излизаше въздух. Пръстите на робота бяха успели да разкъсат меката тъкан. Лицето на Пърсъл бе неестествено плоско и изопнато, сякаш след свръхохлаждането се бе разтрошило и хлътнало навътре.

— Мъртъв е. — Ческа стисна зъби, после сграбчи Нико за ръката. — По-късно ще го оплакваме. Първо да се махнем оттук!

Роботите вече заплашително скъсяваха дистанцията. Ческа изруга — трябваше да зарежат Пърсъл, също като останалите скитници. Двамата с Нико затичаха към кораба. Надяваха се, че ще успеят да излетят, преди роботите да ги настигнат… и преди да избухне реакторът.

Докато навлизаха в системата, където се намираше последната група хиберниращи кликиски роботи, Сирикс продължаваше да разказва на ДД ужасяващи истории за тяхната раса-създателка. Приятелското компи обаче почти не го слушаше — тревожеше се, че всеки миг ще стартира планът за пълното изтребване на човешката раса.

Доближиха планетоида, на който се намираха последните спящи роботи, и Сирикс установи, че там цари трескава активност.

— Тези роботи все още не биваше да са във функционално състояние — отбеляза той. — Нещо не е наред.

Корабът се снижи към малкия заледен свят и озарения от светлини лагер. Сирикс прехвърли картината на централния екран.

— Това са следи от човешка технология. Твоите създатели са идвали тук.

— Човешко селище? Да не би случайно да са пробудили роботите?

— Не е изключено. Но за щастие роботите, изглежда, сами са се справили със задачата си. Сдобили са се с материали и части от човешката база.

„Сдобили са се“. ДД не се съмняваше, че хората са били избити, а базата им — напълно разрушена. Също като на Корибус.

Сирикс изпрати съобщение, за да оповести приближаването си, и се насочи към базата.

— Засичам аномалия в енергийното ниво и необичайно високо равнище на радиоактивно излъчване. Роботите на повърхността го потвърждават в разговорите си.

— Изглежда, са уплашени. — ДД забеляза кратко проблясване на кораб, който се издигаше от планетоида. Въпреки неясния образ позна по силуета, че е човешки. Някой долу бе успял да се спаси.

От уредбата прокънтя накъсан човешки глас:

— До приближаващия се кораб! Спасявайте се! След няколко секунди Йон 12 ще гръмне. Не се шегувам… — Гласът спря; изглежда, пилотът бе осъзнал, че корабът срещу него не е човешки.