Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Но най-сетне, с последен мъчителен стон, пазачът рухна на пода и кристалният нож изтрака до него.

Удру’х бе изпълнил първата част от плана. Погледна кръвта по ръцете и по дрехите си. Въпреки че заради липсата на тизм-мрежа го измъчваше непрестанна самота, успяваше да държи мислите си под контрол. Наложи си да се успокои.

„Илдирийци убиват илдирийци“. Ето, че император Руса’х бе създал нова традиция.

Стиснал окървавения кристален нож, Удру’х пристъпи към килията, в която държаха адар Зан’нх.

В тясната килия адар Зан’нх непрестанно чуваше шум от движения и стъпки, но не долавяше нищо в тизма. При нормални обстоятелства щеше да е окъпан от съзнанието и мислите на всички останали членове на екипажа, омаян от съществуването на толкова много последователи. Щеше да ги усеща дори зад затворените врати на помещението.

Но сега не долавяше нищо. Безкрайно тънките и далечни нишки на мага-император Джора’х отслабваха с всеки миг. Зан’нх бе разкървавил юмруците си от блъскане в стената, но и това не помагаше особено. Той се отпусна в ъгъла и остави на кръвта да се стича върху изцапаната му униформа. Адар Кори’нх със сигурност би го скастрил за немарливия му вид. Той стисна зъби. Трябваше да издържи.

Чу шум зад вратата и скочи. За първи път усети слабо ехо от приближаващо се съзнание. Какво означаваше това?

Бравата изщрака и вратата се отвори.

Макар че трепереше от слабост, Зан’нх се хвърли напред. На вратата стоеше губернаторът на Добро, с изцапани с кръв дрехи — и стискаше окървавен кристален нож. Зан’нх го блъсна и го удари по ръката. Кристалният нож отхвърча настрани.

Въпреки че не очакваше подобно посрещане, Удру’х се стегна и подкоси адара с десния си крак. След това го бутна рязко и го повали на пода, почти до падналия кинжал. Адарът посегна да го сграбчи, но тъкмо когато пръстите му се сключваха върху дръжката, губернаторът на Добро стовари пета върху ръката му. Зан’нх изпъшка от болка и пусна оръжието.

— Стига глупости. — Губернаторът изрита ножа настрани.

Задъхан, Зан’нх най-сетне намери време да се огледа. И зяпна, като видя зад вратата двамата пазачи в локви кръв. Вдигна очи към надвесения над него губернатор и изпъшка:

— Ти… ти си убил илдирийци!?

Губернаторът изчака няколко секунди, преди да вдигне крака си от китката му. После отстъпи една крачка и отговори:

— Руса’х не е единственият готов на крайни мерки. Ако не постъпваме като него, бунтът му ще придобие заплашителни размери. Винаги съм правил онова, което е необходимо, и винаги съм служил на Илдирийската империя. — Той изгледа все още замаяния адар, после му подаде ръка. — Последвай ме, ако искаш да потърсим някакъв начин да сложим край на този метеж.

Зан’нх се подвоуми за миг, все още се бореше с противоречивите си чувства. После кимна и се надигна. След всичко, което бе преживял, бе склонен да смята, че Удру’х е прав.

— Ще се съглася с теб дори с риск да бъда прокълнат в Сагата — заяви той. — Ако не бях толкова мекушав, едва ли щях да изпадна в това положение. Кори’нх във всеки случай не би го допуснал.

Последва чичо си в притихналия коридор. Губернаторът на Добро се наведе, хвана единия пазач и го задърпа към килията.

— Помогни ми. Това ще ни спечели малко време.

Изглежда, губернаторът не се притесняваше от окървавените си ръце. Зан’нх гледаше двамата убити — доскоро негови верни подчинени. После си спомни как по заповед на Руса’х и много по-лоялни поданици бяха изгубили живота си, та той да бъде принуден да предаде корабите си. Тези двамата бяха също жертви на войната, невинни като всички останали.

Изпълнен с нарастваща увереност, Зан’нх се наведе и задърпа трупа на втория пазач. След като ги завлякоха в килията, избърсаха кървавите петна от пода.

В тизм-мрежата цареше тишина. Зан’нх усещаше само тънка връзка с губернатора на Добро — на когото обаче не вярваше. Попита го:

— И сега какво? Имаш ли план?

Удру’х повдигна учудено вежди.

— Аз изпълних своята част от плана, адаре. Освободих те. Сега разчитам на познанията ти за Слънчевия флот, и най-вече за този лайнер. Следващият ход е твой.

Въпреки че в кабината на „Водолей“ беше топло, Ческа не можеше да спре да трепери.

— Никога вече няма да мога да се стопля — оплака се тя.

Пърсъл се обърна към Нико:

— По-добре да излитаме, преди роботите да са дошли.

— Сигурен съм, че забелязаха кораба, докато летях над тях — каза Нико. — Нямам обаче оръжия, с които да се защитим.