Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Щом забелязаха, че се издига и втори кораб, реморите се разделиха и половината се насочиха към него.

— Това е корабът на Робъртс — каза командирът. — „Ненаситно любопитство“ е само примамка.

— Ама наистина нямат въображение тия типове — засмя се Рлинда.

— Не бързай да се радваш. Половината все още са зад нас.

— По-добре, отколкото всичките. — Тя продължи по криволичеща траектория. — БиБоб, провери кога най-рано можем да преминем на космически двигател и да се отървем от тези досадници.

— Хъм… едва ли сме по-бързи от тях.

Преди реморите да пресекат пътя на втория кораб, той се стрелна право към открития космос. Двигателите бяха натоварени далеч отвъд разумните предели, от дюзите изригваха гигантски пламъци.

На открития канал за връзка се появи трепкащо изображение — идваше от кораба на БиБоб и бе разкривено заради прекомерното натоварване. А на екрана се виждаше… Брансън Робъртс.

— Нямате право да ме преследвате — заяви фалшивият БиБоб. — Бях несправедливо осъден от един скалъпен трибунал. Преследвате невинен човек.

— Ей! Дейвлин как успя толкова бързо да ме изфабрикува?

Рлинда се усмихна.

— Вероятно е част от обучението му.

— Че гласът ми такъв ли е? Толкова писклив?

Рлинда извърна към него големите си кафяви очи.

— Ако ти беше на „Сляпа вяра“, сигурно щеше да е още по-писклив.

БиБоб само въздъхна.

Дейвлин се отдалечаваше. Още две ремори се отказаха да преследват „Любопитство“ и се понесоха след него.

Но няколко ремори продължаваха да ги следват. Предназначени за къси разстояния, те не разполагаха с достатъчно гориво, но го компенсираха със скорост и маневреност. И скоро щяха да ги стигнат.

Рлинда и БиБоб работеха на пулта като добре смазана машина. Беше съвсем като в добрите стари времена.

„Сляпа вяра“ изпрати още едно съобщение — този път симулираното лице на БиБоб изглеждаше разкривено от ужас и отчаяние. Приличаше на човек, способен на всичко.

— Оставете Рлинда на мира! „Любопитство“ няма нищо общо с мен.

БиБоб я погледна.

— Той наистина ли вярва, че ще му мине номерът?

Тя изхъмка.

— Дейвлин не би разчитал на толкова примитивен похват. Въпросът е — какво е намислил?

Продължиха да наблюдават развитието на нещата. Реморите приближаваха „Сляпа вяра“ като глутница вълци, но тя ги изненада с няколко внезапни резки маневри, които биха превърнали всеки неподготвен пилот в купчина желе. По някакъв начин Дейвлин не само оцеля, но и успя да обърне кораба в противоположна посока. „Сляпа вяра“ се носеше право към зевесарските кораби. Това очевидно бе самоубийствен ход — или поне трябваше да прилича на такъв.

— Божичко, тоя ще ми съсипе кораба!

Щом тежкият товарен кораб ги наближи, реморите се пръснаха. Откриха огън по двигателите му, за да ги повредят, но „Вяра“ летеше прекалено бързо и изстрелите им нанесоха само повърхностни щети. „Сляпа вяра“ продължи да набира скорост и да изпуска грамадни пламъци.

А после, тъкмо докато минаваше между реморите, „Сляпа вяра“ избухна. Двигателят се разцепи, реакторът изпусна последен пламък и угасна. Разлетяха се отломки. Реморите бързо се отдръпнаха, викаха трескаво за подкрепление и спасителни кораби.

Рлинда се ококори невярващо.

— Дейвлин, защо направи това?!

БиБоб клатеше глава.

— Корабът ми…

Рлинда плъзна поглед по екраните и заяви:

— Благодарение на тази експлозия обаче удвоихме дистанцията. Време е да се възползваме от предимството. — Сърцето й се беше свило, тя не можеше да повярва, че Дейвлин е загинал, за да ги спаси. Просто не му беше в стила.

Междувременно реморите бяха променили курса. По-близките отново набраха скорост, твърдо решени да приключат с преследването.

— Нещастници — промърмори БиБоб.

— Още пет минути и сме готови за скок с космическия двигател. Иди в товарното отделение. Там има десетина сандъци и бидони и…

БиБоб изскочи от пилотската кабина. Знаеше какво е намислила Рлинда. Секундите се нижеха мъчително бавно. Реморите се приближаваха. Рлинда погледна монитора, на който се виждаше товарното отделение. БиБоб вече бе струпал всички сандъци, контейнери и бидони в центъра. Двигателят пък вече бе нагорещен до червено от прекомерното натоварване. Тя не искаше да свършат като „Сляпа вяра“.

— Достатъчно, БиБоб. След трийсет секунди съм готова. Изчезвай оттам.

След миг БиБоб се промуши през вратата, тръшна се на седалката и си закопча предпазните колани. Реморите вече стреляха — край тях проблясваха трасиращи откоси.