Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Най-близката машина се извиси над губернатора и протегна механичните си ръце — всяка завършваше с режещ инструмент.

Във внезапно възцарилата се тишина Антон чу съскащия глас на робота:

— Илдирийците нарушиха нашето старо споразумение.

Губернаторът Ави’х вдигна глава.

— Какво споразумение?

Кликиският робот замахна и отсече главата му. Губернаторът дори не успя да извика, от врата му бликна кръв.

Вик’к и Нур’оф се втрещиха от ужасната гледка. Откъм роботите долетя ниско бръмчене — машините активираха защитните си системи. После бързо започнаха да се приближават към четиримата.

— Бягайте! — викна Антон. — Ще ни избият.

Вао’сх поклати глава.

— Това е невъзможно. — Старият паметител, изглежда, бе на ръба на припадъка. — Кликиските роботи винаги са били наши съюзници. Ние ги изкопахме от леда преди петстотин години. Те са…

Антон го дръпна за ръката и се затича. Работната площадка на Секда бе изпълнена с всякакви съоръжения. Все щяха да намерят подходящо скривалище или поне да се барикадират някъде. Но без оръжия нямаше да издържат дълго срещу кликиските роботи. Трябваше да открият някакъв друг начин.

Вик’к бе видял убийството на губернатора и не се нуждаеше от повече обяснения. Сви юмруци и ги заразмахва. Инженерът Нур’оф грабна някакво желязо. Двамата бяха готови да се бият със свирепите роботи.

Нур’оф замахна с желязото. То отскочи от корпуса на първия робот, без да му нанесе никаква вреда. Втория път Нур’оф стовари желязото върху оптичните сензори. Въпреки че стъклените очи потъмняха, роботът продължи да напада.

Безстрашният Вик’к също се хвърли срещу роботите, но страховитите им клещи веднага го разкъсаха.

Антон се оглеждаше да открие подходящо убежище. През целия си живот бе изучавал разкази за храбри командири и водачи, които винаги успявали да намерят най-подходящото решение в опасен момент. Сега той бе в същото положение, но не му хрумваше нищо.

Вао’сх, последният жив илдириец на Марата, бе зашеметен и объркан. Но Антон нямаше никакво намерение да го изоставя.

— Към хангарите! Зад купола! Там има кораби.

Старият паметител промърмори нещо, но когато Антон го дръпна за ръката, го последва покорно.

Кликиските роботи продължаваха да излизат от тунелите като мравки от разтревожен мравуняк. Антон криволичеше, та машините да не се сетят какво е намислил. В противен случай сигурно щяха да се опитат да му пресекат пътя.

— Ще успеем, Вао’сх. Оттук. Само не спирай. — Вече бяха наближили хангара и хукнаха право към него. — По-бързо, Вао’сх!

Вече виждаха съвсем ясно трите илдирийски товарни кораба. Единият бе разглобен, но този в дъното на хангара беше напълно запазен и готов за полет. Антон се молеше машините да работят.

— Вао’сх, можеш ли да управляваш тези кораби?

Паметителят едва си поемаше дъх.

— Стандартно управление… почти автоматизирано… И ти ще се справиш.

— Май ще се наложи.

Преследващите ги роботи издължиха телата си, разгънаха крилата на слънчевите си колектори и се издигнаха във въздуха.

— Не е честно! — Антон наведе глава и се шмугна под крилото на кораба. — Влизай, Вао’сх!

Бе относително малък кораб, предназначен за транспорт на ограничен брой хора и припаси. Антон си помисли, че ако координатите на полета не са зададени предварително, няма да може да се справи с навигацията.

Докато изтощеният паметител се вмъкваше в кораба, се чу застрашително тракане. Пет тежки робота кацнаха пред вратите на хангара, сгънаха крилата си и пристъпиха напред, разгънали ръце.

Антон се шмугна след паметителя и се огледа, търсеше трескаво контролното табло на люка. Докато го намери и натисне бутона, първият робот бе вече при люка. За щастие той вече се затваряше.

Вао’сх рухна в едно от креслата. Антон плъзна поглед по приборите и светлините на контролното табло. Всички илдирийски букви, които бе изучавал толкова внимателно, изведнъж се изпариха от ума му. Не можеше да прочете нито едно обозначение. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се съсредоточи.

Роботите блъскаха по металния люк. Още четири кацнаха при вратите на хангара.

Антон знаеше, че ако не успее да вдигне совалката навреме, кликиските роботи ще намерят начин да пробият корпуса.

Вао’сх полагаше отчаяни усилия да се овладее. Наведе се над контролното табло и посочи няколко бутона.

— Ето… тези.

Антон реши, че с тях се задейства главният двигател. Занатиска ги и от соплата бликнаха пламъци. Една от машините полетя назад, напълно обгорена.