Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Фицпатрик затича към товарния кораб, който приличаше на анорексичен паяк, тъй като разполагаше само с пилотска кабина и товарни кранове, на които се прикачваха цистерните. Но пък имаше космически двигател, който щеше да го откара далече от Оскивъл, за да повика помощ за другарите си.

— Задачата ви приключи — извика Патрик на компитата. — Идете при стената и се изключете. — Не искаше някой от тях да задейства алармата. Послушните роботи изпълниха нареждането и Фиц остана единственият господар в целия док.

Преди да се качи в кабината, погледна отново към помещението, където бе затворил Зет. Поне засега вратата си беше на мястото.

Прослуша няколко канала и установи, че скитниците разговарят с нарастваща тревога. Изглежда, вирусът бе започнал да поразява бойните компита. Това добре. Няколко конвейера бяха спрели и ядосаните инженери се чудеха каква може да е причината.

Дел Келъм им крещеше по уредбата:

— Дявол ви взел, тези компита преднамерено спират работата на машините! Накарайте ги да работят.

— Опитваме се, Дел. Но нещо ги спира. Прилича ми на саботаж… и се разширява.

Сред целия този хаос в корабостроителницата Фицпатрик щеше да се измъкне незабелязано. Ако се съдеше по гласа на Келъм, скитниците си имаха достатъчно проблеми.

Той включи двигателя и празният товарен кораб се издигна. Вратите на дока се отвориха и Патрик се измъкна навън и насочи тромавия кораб встрани от корабостроителницата.

Долу, между пръстените, бойните компита продължаваха да излизат от контрол. Товарни модули и малки кораби се движеха в хаотичен режим и едва се разминаваха, без да се сблъскат. Само няколко от тях бяха управлявани от побърканите компита — скитниците предпочитаха сами да командват корабите си.

Докато слушаше трескавата обмяна на информация, Патрик чу, че някой го вика и пита защо потегля толкова рано. Предпочете да не отговаря.

Скоро се отдалечи от красивите пръстени на Оскивъл. Радваше се, че се е измъкнал. Вече беше свободен. Нито един от корабите на скитниците не можеше да го настигне. Веднага щом включеше илдирийския космически двигател, щеше да изчезне от този район на космоса. А след това щеше да докара тук Земните въоръжени сили — преди побърканите роботи да довършат корабостроителниците.

След като се бяха влачили дни наред из заледената пустош, сега отчаяните бежанци бяха изпълнени с надежда, че спасението ги чака в Секда.

— Последвайте ме! — викна Ави’х и посочи града. — Роботите ще ни помогнат.

Антон обаче, загледан в рояка кликиски роботи, каза високо:

— Внимавайте! Трябва да разберем какво…

Губернаторът хукна право към града, крещеше и размахваше ръце. Изкопчията Вик’к го последва, обикновено разумният инженер Нур’оф също. Дори паметителят Вао’сх се затича към познатите роботи.

Антон го догони и го улови за ръката.

— Почакай малко, Вао’сх. Нека разберем първо какво правят тук.

— Прекосихме половината континент, паметителю Антон — отвърна задъхано Вао’сх. — Виждам убежище и закрила. Защо се колебаеш?

Антон му посочи множеството входове на тунели, които напомняха на гнезда на насекоми.

— Не мисля, че Секда трябва да изглежда така. Нещо тук не е наред.

Но изплашеният паметител си издърпа ръката, неспособен да надмогне зова на надеждата.

— Ще научим отговорите веднага щом установим контакт с роботите. Ела! — И пак се затича. Въпреки съмненията си Антон го последва.

Можеше да разбере защо се държат по този начин след ужасите, на които бяха подложени през последните седмици. Бяха изоставени, самотни, губещи бавно разсъдък.

Въпреки това не можеше да им позволи да попаднат във възможна клопка.

Вгледа се напред и видя, че роботите се движат с механична прецизност. От едната страна на купола имаше хангар, идентичен с този на Марата Прайм. Вътре имаше три космически кораба, предназначени да прекарват припаси и материали.

Най-сетне кликиските роботи забелязаха малката група бежанци и като по даден сигнал застинаха и завъртяха едновременно глави.

Губернаторът Ави’х бе успял да изпревари миньора и инженера.

— Ехей! — извика той. — Тук сме! Успяхме да прекосим нощната страна. — Спря пред най-близкия черен робот. — Трябва да ни помогнете.

Роботите се раздвижиха едновременно, приближиха се в полукръг. Антон погледна наляво и надясно.

— Откъде се взеха толкова много?

— Ще ги питаме, когато ни приберат вътре на безопасно място — отвърна Вао’сх.