Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Тръгвам след пет минути. Успях да уредя да ме преместят на дока, където пристига товарният кораб за екти. Моята „възлюбена“ Зет — опита се да придаде на думите си насмешка и презрение, които обаче не изпитваше, — ще дойде да ми помогне в разтоварването. Ще сме съвсем сами, само двамата. Тя сигурно си мисли, че я каня на среща.

— Всички сме виждали какви очи ти прави, Фицпатрик — а и ти не й оставаш длъжен — отбеляза Андез.

Той се изчерви.

— Преструвам се, за да спечеля благоволението й. Добре, че ми се върза.

— Хубаво де. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Няма да е по-страшно, отколкото да се изправя срещу някой хидрогски флот.

Точно преди Патрик да тръгне, Ямейн задейства предавателя и най-близкото компи получи новите си инструкции. Скоро компютъризираният бунт щеше да се разпространи.

Товарният кораб с цистерни с екти се скачи с дока и пилотът зае от Зет магнитната капсула, за да се прехвърли до главния жилищен отсек, където се надяваше да успее да се изкъпе и да похапне, преди отново да се отправи на път. Зет и Фицпатрик останаха сами, ако не се брояха две компита. Точно както го искаха… помисли си той с безпокойство.

Докато товареха кашони на движещия се конвейер, Зет го награди с изкусителна усмивка.

— Ако продължаваш все така, Фици, ще предложа да поставят снимката ти на почетното табло „Служител на месеца“.

— Не можеш ли поне веднъж да си мила с мен? — тросна се той и този път не се преструваше. — Поисках да ме преместят тук само за да останем двамата, без моите приятели да се подхилкват наблизо. Толкова ли е лошо?

Тя изглеждаше изненадана и дори леко смутена.

— Просто се шегувах. Държиш се някак странно. Откъде тази внезапна промяна?

Той се усмихна насила. Никога досега двамата не бяха признавали влечението си един към друг, но то съществуваше. А сега трябваше да се възползва от него.

— Зет, сега сме съвсем сами. Защо да се преструваме? Зная, че си падаш по мен.

— Сигурен ли си, че не е обратното? — попита тя, очевидно сконфузена от насоката, която поемаше разговорът.

— Питам се обаче, ако наистина искаш да си тук с мен, защо толкова бързаш да свършиш работата? Работиш повече и от тези нещастни компита.

Тя остави кашона, който държеше, и го погледна втренчено.

— Тъй било значи? Да нямаш нещо друго наум? — Гласът й бе палав, но и малко несигурен. Фицпатрик застана пред нея, опитваше се да си придаде мъжествен и привлекателен вид, но без особен успех.

— Можем да оставим на компитата да довършат, а ние с теб… — Той сви рамене. — Не зная. Тази скала не е най-добрата ми представа за пикник. Там отзад има съвсем пусти складове. Ще можем да се усамотим.

Зет се засмя малко нервно.

— Да се усамотим? Да не те е страх, че компитата могат да видят нещо, което не трябва? — Тя отметна дългата си черна коса, жест, който подсказваше, че флиртува.

Той завъртя очи. Опитваше се да не й дава повод за подозрение, да е на една крачка пред нея.

— Не ме карай да си мисля, че вие, скитниците, нямате камери и системи за наблюдение в доковете.

— Ами, истината е, че нямаме. Чувствай се като у дома си. Всъщност, да не би да те изплаших?

— Ни най-малко.

Тя намали осветлението и размести няколко контейнера, така че да разполагат с достатъчно място, където да си говорят… или нещо друго. Изглеждаше наивна и красива. Фицпатрик си даде сметка, че тя наистина му вярва.

— Знаеш ли, аз наистина много държа на теб. Не искам да го забравяш… каквото и да се случи.

— Държиш се странно, Фиц.

Мразеше се заради това, което смяташе да направи, но нямаше друг начин. Целуна я по бузата, после бързо отстъпи.

— Само за миг. Да взема нещо за хапване. Ще си направим пикник.

— Добре. — Тя се засмя, обърна се, после изведнъж се поколеба. И тогава, за своя изненада, той я улови за раменете, придърпа я към себе си и я целуна страстно. Тя понечи да каже нещо, но очите й се разшириха и скоро вече отвръщаше на целувката му. Когато накрая се разделиха, не беше в състояние да проговори.

Той се олюля, целият зачервен, и пристъпи към вратата.

— Ей сега се връщам.

И щом тя му обърна гръб, затвори вратата и блокира електронния механизъм, за да не може да се отвори отвътре. Тъй като не беше сигурен дали няма някакъв друг начин, взе един метален прът и го запъна между дръжката и стената.

Зет вече блъскаше от вътрешната страна и викаше. Той не чуваше думите й, но можеше да си представи какви са.

Мълчаливите компита продължаваха работата си. Изглежда, не забелязваха нищо нередно. Поне бяха обикновени модели и нямаше опасност да започнат да се държат хаотично, както щеше да се случи с бойните компита, след като ги поразеше вирусът на Ямейн.