Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Удру’х махна небрежно с ръка.

— Хайде да не прескачаме към необмислени заключения. Щом прозрението ти не е достатъчно силно, за да отговориш на няколко прости въпроса, не виждам защо да не го подлагам на съмнения. — Той се приближи с нехайна походка към какавидения трон, сякаш двамата обсъждаха рутинен въпрос. — Искаш от мен да взема важно решение — да предам мага-император и да ти помогна да завладееш империята. Позволи ми поне да се преборя със собствените си съмнения.

Свирепите телохранители се скупчиха по-близо до трона. Руса’х гледаше хладно брат си. После каза:

— Разполагам с недвусмислено потвърждение, но ти не си способен да го видиш, докато не станеш част от моя тизм.

— Няма да се хвана на тоя евтин номер — изсумтя Удру’х.

Телохранителите пристъпиха напред. Руса’х вдигна ръка и ги спря, мъчеше се да овладее гнева си.

— Подгответе манипулата за отлитане към Добро, за да наложим нашето ново просветлено управление на тамошните обитатели. Жалко, че няма да ни сътрудничиш, Удру’х.

Губернаторът на Добро въздъхна тежко.

— Пак прибързваш със заключенията, Руса’х. Не съм отказал да ти сътруднича. Дори не ти дадох конкретен отговор — просто зададох някои въпроси. — Облегна ръка на облегалката на какавидения трон. — Е, добре, откарай ме на Добро. Изглежда, нямам друг избор, освен да се присъединя към теб. Сигурно корабите ти могат да свършат полезна работа и другаде.

Руса’х облиза устни.

— Вярно е, Тор’х има нужда от лайнерите срещу непокорните колонии. Трябва да действаме бързо. — Вдигна заплашително пръст. — По време на полета ще можеш да обмислиш как по-точно смяташ да ми помагаш. Но щом пристигнем на Добро, ако отново проявиш несъгласие, знай, че дори един-единствен боен лайнер е достатъчен, за да унищожи колонията ти.

Удру’х се засмя.

— О, не се безпокой за решението ми.

От четиринайсетте евакуационни модула на облачния комбайн само един не се измъкна — не успя да набере необходимата скорост и височина и се преобърна, и полетя надолу към зоната, където хидрогите продължаваха атаката. Удари се в стената на един резервоар за екти и с това само увеличи разрушенията. Докато миньорите подаваха трескави сигнали за помощ, резервоарът избухна. Съливан не можеше да направи нищо, за да помогне…

От небето се сипеха отломки от разбития небесен комбайн. Докато набираха скорост, Съливан отчаяно се опитваше да се свърже с илдирийската небесна фабрика.

— Слушай, Съливан — каза Табита, — всички знаем, че имаш добро сърце, но не можем да идем там. Просто ще ни гръмнат.

— Не виждам никаква причина да предизвикваме дрогите — обади се някой.

— И без това едва пълзим с тая жалка метална кутия — добави друг.

— Да се махаме оттук! Нека се отдалечим достатъчно, та зевесетата да могат да ни приберат. Колкер успя да прати съобщение, нали?

— Може да не дойдат толкова бързо — отвърна отпаднало зеленият жрец. — Вече нямам фиданка, за да приемам и предавам съобщения. Никой не знае, че сме оцелели. Можем да разчитаме само на себе си.

— Не, не можем, преди да помогнем на илдирийците. — Съливан говореше с нетърпящ възражение глас. — Морално сме задължени да го направим, макар вината за тежкото им положение донякъде да си е тяхна. — Не разбирате ли? Някой ден можем да се окажем в тяхното положение.

— Да, но дали тогава те ще ни помогнат?

— Сега не е моментът да го обсъждаме. Нека им покажем, че хората са загрижени за тях.

И насочи тринайсетте оцелели модула през облаците към втората бойна зона, където илдирийската небесна фабрика димеше и пламтеше в разредената атмосфера. До момента хидрогите бяха съсредоточили гнева си предимно върху човешкия комбайн — далече зад тях бойните кълба продължаваха да разкъсват металното скеле, като чакали, ръфащи труп. Но други вече обръщаха оръжията си срещу илдирийците.

— Табита, свържи се с Хроа’кс. Кажи му, че се приближаваме към тях. Да подготви подчинените си за товарене на модулите. Да се разделят на тринайсет групи. Изчислете по колко можем да вземем. Ще е доста тесничко.

— Не разполагаме нито с достатъчно гориво, нито с храна. Модулите са само за временно…

Съливан я прекъсна.

— Ще измислим нещо. Първо да оцелеем следващите няколко часа.

Тромавите модули се носеха бавно към илдирийския небесен град. Кулите и куполите на фабриката вече почерняваха. От вътрешността се надигаха огромни пламъци. Гореше и жилищният комплекс. Пред ужасения поглед на Съливан един илдириец падна през перилата и полетя надолу към облаците. Може би се бе хвърлил сам, завладян от отчаяние.