Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Стромо пребледня.

— Да, генерале. Имам.

И изведнъж си спомни параноичните предупреждения на крал Питър за прекомерната употреба на кликиска технология и на новите бойни компита. Ханзата и Земните въоръжени сили не им бяха обърнали внимание.

— Генерале, а как стои въпросът с шейсетте разбивача, които току-що пратихме на Кронха 3? Тези кораби са пълни с бойни компита и ги командват само няколко души. Ако компитата наистина са заплаха, не е ли по-добре да ги върнем?

— И да прекратим единствената ни ефикасна атака срещу хидрогите? Не смятам! Освен това няма да успеем да се свържем с тях навреме.

Разговорът им бе прекъснат от появилия се на вратата адютант.

— Съжалявам, генерале. Спешно съобщение от Ларс Рурик Свендсен.

— Главният инженер? — След загадъчното изчезване на Хауард Палаву на шведския инженер бе възложено да ръководи производството на компита на Земята. — Какво иска, по дяволите?

Адютантът натисна едно копче и на екрана се появи разтревоженото лице на инженера.

— Генерал Ланиан, как сте? Мина доста време, откакто разговаряхме за после…

— Какво има, Свендсен? Прекъсвате важна среща.

— Генерале, не зная какво означава това, но се отнася за нашите… кликиски роботи.

— Какво имате предвид? — попита Ланиан. Имаше чувството, че в стомаха му е заседнал айсберг.

— Ами… те изчезнаха сър. Просто ги няма. Всички, които използвахме, за да наглеждат производствените линии. Накарах да претършуват навсякъде, но не открихме и следа от тях. Няма нито един робот.

— Добре, Свендсен, ще проверя това — отвърна генералът, като се мъчеше да скрие безпокойството си. — Благодаря, че ми съобщихте.

Докато Стромо продължаваше да дърдори, Ланиан прати съобщения до всички наблюдателни постове и информацията, която получи, го потресе.

— Свендсен не си измисля — въздъхна той. — Всички кликиски роботи са изчезнали. Председателят Венцеслас използва зелени жреци, за да се свърже с колониите, където използват кликиска технология. И там е същото: роботите са изчезнали.

— За щастие те са само… няколкостотин, нали? — каза Стромо.

Ланиан не отговори, гледаше през панорамния прозорец. Имаше лошо предчувствие. Нещо ставаше под носа му, а той изобщо не знаеше какво. Накрая, макар и неохотно, реши, че няма друг избор, и изпрати предупреждение до всички кораби на Земните въоръжени сили — макар че без помощта на зелените жреци то щеше да стигне до тях прекалено късно.

На Оскивъл пленниците продължаваха да изпълняват възложените им задачи, без да престават да търсят начини за бягство. Произвеждаха различни компоненти за скитническите кораби. Вече бяха завършили един кораб и в момента приключваха работата по втори.

Вместо да изследва останките от хидрогския кораб, чудатият скитнически инженер бе натъпкал няколко товарни съда със странни прибори с размерите и формата на изтривалки за крака, а след това бе отпътувал за Терок, за да даде ход на някаква друга своя налудничава идея. Междувременно затворниците работеха, без да се оплакват, рамо до рамо с бойните компита.

Фицпатрик внимателно следеше събитията. Както и следваше да се очаква, седмичният товарен кораб се приближи откъм кометната база за дестилация на водород и трябваше да кацне след няколко часа. Въпреки резервите си той знаеше, че няма да има по-удобен момент.

През трите дни след първото обсъждане на плана Киро Ямейн бе написал и заложил „вирусен сигнал“, за да обърка програмата на преправените компита на Земните въоръжени сили. Използва няколко откраднати части и сглоби малък предавател. Достатъчен бе един-единствен сигнал и най-близките компита щяха да заредят програмата и да действат като ретранслатори — щяха да предават вирусния сигнал на останалите, докато накрая не бъде засегнато цялото крило.

— Когато подам сигнала — обясняваше Ямейн, — той ще премахне необходимостта да се подчиняват на човешките команди. Освен това ще наруши функционирането на техните механизми за контрол на нанесени щети, така наречената „преценка за добро и зло“.

— И тогава бойните компита ще се превърнат в разхайтени лентяи, които не изпълняват това, което им се нарежда, и не се подчиняват на заповеди — рече Фицпатрик.

— Прилича ми на това, което са скитниците — засмя се Андез.

— Ще настъпи голяма бъркотия — продължи Ямейн. — Надявам се само да успеем да се възползваме от нея.

Фицпатрик си погледна часовника.