Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Солимар улови един дебел клон, завъртя се около него, премести умело центъра на тежестта си, напъна мишци и скочи. Миг след това клонът под него се отърси от обгорялата си кора и позеленя. Потоци енергия нахлуваха през корените в задрямалото стъбло. Появиха се свежи пъпки — и почнаха да разцъфват.

А на земята Бенето „размърда“ корени, за да потърси друго дърво. Опря ръце в съседния дънер, сетне бавно се сля с него.

Сели и Солимар продължаваха сложния си танц по и сред обгорените дървета и ранената гора бързо набираше сили и се възстановяваше. Всяко място, което докосваха, беше като крак, стъпил в локва, само дето вместо капки вода оттам бликаше живот.

Двамата тичаха и се премятаха едновременно — терокска комбинация от балет и гимнастика, все по-бърза. Там, където минаваха, движенията и ентусиазмът им помагаха на световната гора да се излекува, пробуждаха живота и премахваха белезите от пожарищата. Сели се засмя от радост.

Продължаваха да се вият нови клонки и свежи листа. От земята се показваха фиданки, изпълнени с експлозивната сила на буйния растеж. Във въздуха миришеше на влага, цветя и зеленина.

Бенето измъкна ръце от потръпващото дърво, като хирург от дълбока рана, и извика на танцьорите:

— Животът е движение и веселие. С помощта на вашия дървесен танц вие разпространявате есенцията на живота. Продължавайте! Покажете на тези уморени дървета смисъла на съществуването.

В момента Сели не се интересуваше от обясненията на зеления жрец, нито от неговата философия. Тя се забавляваше искрено. Единственото, което би искала да узнае, бе дали от танца й има полза — за световната гора, за нея, за Солимар и Бенето.

Двамата със Солимар продължиха да танцуват часове, без да забелязват нито хода на времето, нито собствената си умора. Най-сетне, когато здрачът забули небето, рухнаха на земята в пълно изтощение, заобиколени от чудотворна нова растителност. Макар и капнала и обляна в пот, Сели никога не се бе чувствала по-доволна. Солимар я прегърна, притисна я към себе си и я целуна — целувка, в която имаше колкото радост, толкова и благодарност.

— Днес извършихте велико дело. — Затъналият до колене в зеленина Бенето се обърна към тях. — Надявам се, че сте склонни да го повторите при първа възможност.

Сели се огледа изумено. Световната гора сякаш си бе поела дъх с пълни гърди и бе възстановила силите си. Сякаш бяха напръскали със свежа вода умореното й лице. Тя отпусна глава на гърдите на Солимар.

— Мисля, че ще се справим.

Бенето разпери ръце и се свърза още по-здраво със световната гора.

— Сега сме много по-силни. Верданите продължават да отправят своя зов, изпратен за първи път много, много отдавна. Съвсем скоро помощта ще пристигне.

Председателят не изпитваше удоволствие от подобни спектакли, но по дяволите, принц Даниъл заслужаваше това, което го очакваше. Постъпката му трябваше да бъде наказана. Освен това щеше да е хубав урок за Питър, който трябваше да разбере какви ще са последствията от неговите действия.

Базил бе облякъл най-хубавия си костюм, оловносивата му коса бе идеално подстригана и пригладена. Съжаляваше само за едно — че Сарейн не е сега до него. Дали бе изпълнила мисията си, или и тя също щеше да измами очакванията му? Имаше ли един-единствен човек в целия Спирален ръкав — с изключение на него самия, — който да прави това, което се изисква от него? Да изпълни задачата, която са му възложили. Нищо чудно, че човешката раса не бе в състояние да се справи с тази война!

Опита се да овладее надигащия се в него гняв и отново погледна Даниъл, като стоеше пред камерите на медиите. Принцът очевидно бе преживял сериозно изпитание. Дори най-умелият грим не беше в състояние да скрие сенките под очите му. Добре поне, че най-сетне малкият негодник бе пречупен, готов да сътрудничи, макар че беше прекалено късно. Базил бе решил да се отърве от него, но принцът все още можеше да послужи за една последна задача. Да се превърне в ефикасна заплаха за прекалено независимия Питър.

Кралят и кралицата, които се преструваха на мили и послушни — а същевременно пазеха в тайна бременността на Естара, — стояха на заден план, също облечени в разкошни дрехи. И се споглеждаха объркано и загрижено.

— Народе на Ханзата! — почна Даниъл с разтреперан и неуверен гласец. ОХ го бе накарал да научи речта си наизуст. — Аз… мисля, че е време да ви поднеса обясненията си.