Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Засега печелите по точки. Но има и друго съображение: да предположим, че океанските животни ги изядат?

Паркинсън взе едно от топчетата и го завъртя между палеца и показалеца си — точно както Килфърд преди малко.

— Стъклото е напълно безвредно… химически инертно. Всяко живо същество, достатъчно голямо, за да глътне такова топче, ще остане невредимо.

И той пъхна топчето в устата си.

Зад стъклото на апаратната режисьорът се обърна към Рой Емерсън:

— Това беше върхът… но съжалявам, че не искате да продължите.

— Парки се справи чудесно и без мен. Мислите ли, че щях да успея да кажа повече думи, отколкото бедната доктор Торили?

— Навярно не. Но това последното беше страхотен номер — да глътне топчето. Не мисля, че аз бих се навил. Бас държа, че отсега нататък ще започнат да ги наричат „Хапчетата на Парки“.

Емерсън се изсмя:

— Не бих се учудил. И ще го карат да повтаря номера си всеки път когато го поканят в телевизията.

Реши, че е ненужно да обяснява едно: покрай другите си способности Паркинсън беше и добър фокусник. Дори със стопкадър човек не би могъл да разбере какво точно е направил с топчето.

Имаше и още една причина, поради която Емерсън отказа да участва в предаването: той беше външен човек, а тук се отнасяше за чисто семейна работа.

Макар че ги деляха векове, „Мери Роуз“ и „Титаник“ имаха много общи черти. И двата кораба представляваха забележителни постижения на британския корабостроителен гений, потънали поради точно толкова забележителните прояви на британската некомпетентност.

Трудно е за вярване, каза си Джейсън Брадли, че хората преди няколко поколения наистина са живели така. Макар че замъкът Конрой беше скромен пример за този вид постройки, мащабите му бяха впечатляващи за всеки, който бе прекарал голяма част от живота си в мрачни канцеларии, стаи в крайпътни мотели, корабни каюти, да не говорим за дълбоководните миниподводници, така претъпкани, че личната хигиена на спътниците ти беше въпрос от първостепенно значение.

Трапезарията с изящно дърворезбован таван и огромни стенни огледала можеше да побере поне петдесет удобно настанени души, затова Доналд Крейг почувства необходимост да даде обяснение за малката четириместна маса, която самотно се губеше в средата:

— Нямахме време да купим подходящи мебели. Старините на замъка бяха в окаяно състояние и трябваше да бъдат изгорени. Но един ден, когато окончателно се установим като местни благородници…

Едит като че ли не одобряваше бъбривостта на съпруга си и Брадли отново доби впечатлението, че тя е главнокомандващият в това предприятие, докато Доналд бе нейният неохотен или в най-добрия случай пасивен съучастник. Можеше да се досети за сценария: хората с достатъчно пари, които да пропилеят за скъпи играчки, често откриваха, че ще бъдат по-добре без тях. А замъкът Конрой с всичките заобикалящи го декари земя и работници би трябвало да е наистина скъпа играчка.

Когато прислугата (прислуга! — ето още нещо отдавна забравено) раздигна остатъците от отличната китайска вечеря, докарана специално със самолет от Дъблин, Брадли и домакините му се оттеглиха в обзаведената с удобни кресла съседна стая.

— Няма да ви пуснем да си тръгнете — каза Доналд Крейг, — без да сме ви въвели напълно в теорията на М-множеството. Едит надушва непосветения в Манделманията от сто метра.

Брадли не можеше да се закълне, че разбира това определение. Най-сетне бе проумял странната форма на езерото, макар че бе забравил името му, преди да му го припомнят отново. През последното десетилетие на века беше просто невъзможно да се избегнат причудливите форми на Манделбротовото множество — те се появяваха непрекъснато по видеомонитори, тапети, тъкани и буквално върху всичко. Брадли си спомни, че някой бе изковал думата „Манделмания“ като описание на по-острите симптоми на това увлечение и бе започнал да разбира, че то може да се приложи с пълна сила и към обитателите на това старо имение. Все пак беше готов да проследи с учтив интерес подготвените от домакините му лекция или демонстрация.

Осъзна, че и те самите се опитват да бъдат учтиви по свой начин. Очакваха от него да обяви решението си.

Надяваше се единствено обаждането, което очакваше, да дойде, преди да е напуснал замъка…

Брадли не познаваше нито една амбициозна майка, макар че бе виждал примери във филми като — как се наричаше този, старият? — ах да, „Слава“. Героинята в него притежаваше същата страстна решителност детето и непременно да стане звезда, макар че то не проявяваше и следа от талант. В този случай обаче не се съмняваше, че амбициите са основателни.