Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Дори по-късно така и не повярва, че това е било някакво мрачно предчувствие.

Бавно, с неохота хилядите тонове метал започнаха да се раздвижват като някакво събуждащо се от сън морско чудовище. Зарядите с експлозив, които се опитваха да го отблъснат от дъното на океана, вдигаха огромни облаци тиня, която обви останките от кораба във вихрушка от мъгла.

Десетилетната хватка на калта малко по малко се предаваше. Огромните витла излязоха от гнездата си. „Титаник“ започна да се издига бавно към света, който бе напуснал много, много отдавна. На повърхността вълните кипяха от вълнението долу, в дълбочините; сред пяната се показа тънката мачта, на нея все още се крепеше марсът, откъдето Фредерик флийт бе съобщил по телефона фаталните думи: „Айсберг точно пред нас!“

Разсичайки водите, след това се появиха носът… разрушената надстройка… огромната палуба… гигантските котви, за чието монтиране бяха нужни три впряга от по 20 конски сили… трите извисяващи се комина и основата на четвъртия… грамадната скала от стомана, цялата със странични отвори… и накрая:

Екраните на монитора угаснаха. В студиото за миг настъпи тишина, примесена със страхопочитание и възхищение от специалните ефекти на филма.

След това Рупърт Паркинсън, който рядко губеше ума си, се обади мрачно:

— Боя се, че няма да бъде толкова драматично. Разбира се, когато са правили този филм, не са знаели, че корабът е разцепен на две. Или че всички комини са паднали, при все че е очевидно.

— Вярно ли е — запита водещият от Канал 10 Маркъс Килфърд, или Смрадливеца за своите врагове, че макетът, използван във филма, струва повече от истинския кораб?

— Чувал съм тази история, може и да има нещо вярно, макар и с доста преувеличение.

— Както и шегата…

— …че щеше да излезе по-евтино да се понижи нивото на Атлантическия океан? Повярвайте, дошла ми е до гуша.

— Тогава няма да я споменавам — съгласи се Килфърд, завъртайки прословутия си монокъл, който бе отличителният му белег. Всички смятаха, че тази показна антика му служи единствено да хипнотизира гостите в студиото, без да изпълнява каквито и да било оптически функции. В катедрата по физика на Кралския колеж в Лондон бяха направили дори компютърен анализ на отразените образи и се твърдеше, че резултатите са 95% гарантирани. Всички спорове биха били окончателно разрешени, ако някой успееше да докопа уреда, но всички опити до този момент бяха безуспешни. Той сякаш бе в ненакърнима връзка с Маркъс, който отправяше предупреждения към потенциалните крадци, че монокълът е снабден с миниатюрно устройство за самоунищожение и че лично той не носи отговорност за последиците. Разбира се, никой не му вярваше.

— Във филма — продължи Маркъс — се говори за изпомпване на пяна в корпуса, за да вдигнат кораба. Според вас това би ли имало някакъв ефект?

— Зависи как се прави. Налягането е толкова голямо, около 400 атмосфери, че всички традиционни пенообразни вещества биха се разпаднали мигновено. Но ние получаваме същия резултат с нашите топчета, всяко от което съдържа малко мехурче въздух.

— Достатъчно здрави ли са, за да издържат огромното налягане?

— Да… опитайте се да счупите някое.

Паркинсън пръсна цяла шепа стъклени топчета по масичката в студиото. Килфърд взе едно и подсвирна с нескривано учудване.

— Та то не тежи почти нищо!

— Въпрос на професионализъм — отвърна гордо Паркинсън. — Изпитвахме ги в Марианската падина на три пъти по-голяма дълбочина от място, където е „Титаник“.

Килфърд се обърна към другия гост в студиото.

— Тези топчета биха ви помогнали при „Мери Роуз“ през 1982 г., нали, доктор Торили?

Морската археоложка поклати глава:

— Не съвсем. Там проблемът беше напълно различен. „Мери Роуз“ бе заседнал в плитки води и водолазите успяха да поставят нещо като люлка под него. След това беше издърпан с най-големия плаващ кран в света.

— Веднага излезе, нали?

— Да… мнозина щяха да припаднат, когато металната челюст изпусна.

— Мога да си представя. Сега корабът е на пристан в Саутхамптън близо четвърт век и все още не е готов за показ. Смятате ли да бъдете по-експедитивни с „Титаник“, господин Паркинсън, ако приемем, че успеете да го извадите от дъното?

— Несъмнено. Разликата между дървото и желязото е огромна. В продължение на четири века водата се е просмуквала в дървените греди на „Мери Роуз“… нищо чудно, че вече десетилетия се опитват да я извадят оттам. Дървените части на „Титаник“ са съвсем разрушени, така че няма защо да се занимаваме с тях. Нашият проблем е с ръждата, но на тази дълбочина тя е незначителна благодарение на ниските температури и липсата на кислород. Голяма част от останките на кораба са в едно от двете възможни състояния: отлично или ужасно.