Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Колко от тези малки… топчета ще са ви нужни?

— Около петдесет милиарда.

— Петдесет милиарда! А как ще ги потопите?

— Много просто. Ще ги пуснем във водата.

— Може би с малка тежест, закрепена за всяко? Още петдесет милиарда тежести?

Паркинсън се засмя доста самодоволно.

— Е, не съвсем. Нашият господин Емерсън е изобретил толкова проста техника, та никой не може да повярва, че ще действа. Най-обикновена тръба ще ги отведе до повърхността на кораба. Водата ще бъде изпомпана и ние просто ще изсипем топчетата, а после ще ги съберем на дъното. Ще пътуват само няколко минути.

— Но как…

— В двата края ще има въздушни клапани, но общо взето процесът ще бъде непрекъснат. Когато стигнат до целта, топчетата ще бъдат групирани в „пакети“ с обем по един кубик. Това ще осигури товароподемност един тон на всеки от тях, което ще улесни роботите.

Маркъс Килфърд се обърна към дълго мълчалата археоложка:

— Доктор Торили, мислите ли, че проектът ще има успех?

— Предполагам — отвърна тя без особен ентусиазъм, — макар че не съм специалист. Не трябва ли тази тръба, за която говорите, да бъде много здрава, за да издържи на огромното налягане на дъното?

— Няма проблеми. Ще използваме същия материал. Както гласи девизът на моята фирма: „СЪС СТЪКЛОТО МОЖЕШ ДА ПРАВИШ ВСИЧКО“…

— Без реклами, ако обичате!

Килфърд се обърна към камерата и произнесе тържествено и с блеснали очи:

— Може ли да се възползвам от случая, за да отрека злонамерения слух, че господин Паркинсън е бил забелязан в една от тоалетните на Би Би Си да ми подава кутия за обувки, натъпкана с употребявани банкноти?

Всички се засмяха, само зад дебелото стъкло на апаратната режисьорът прошепна на асистента си: „Ако използва тази шега още веднъж, вече ще си отрежа главата, че е истина!“

— Може ли да задам един въпрос? — обади се неочаквано доктор Торили. — Какво ще кажете за вашите… да ги наречем съперници? Мислите ли, че те ще успеят преди вас?

— По-добре е да ги определим като приятелски настроени конкуренти.

— Ах, нима? — намеси се скептично Килфърд. — Та нали който пръв успее да извади своята част от кораба, той ще обере цялата слава.

— Ние разглеждаме нещата в далечна перспектива. Когато внуците ни дойдат във Флорида да се гмуркат край „Титаник“, няма да се интересуват дали сме го извадили през 2012 или 2020 г., въпреки че се надявам да успеем за годишнината.

Паркинсън се обърна към археоложката:

— Ще ми се да използваме пристанището в Портсмут и да организираме едновременно откриване. Ще бъде чудесно да наредим „Виктъри“ на адмирал Нелсън, „Мери Роуз“ на Хенри VIII и „Титаник“ един до друг: 400 години британско корабостроене. Представете си гледката!

— Непременно ще дойда — включи се Килфърд. А сега бих искал да повдигна някои по-сериозни въпроси. Първо, все още много се говори за… светотатство като че ли е много силна дума, но как бихте отговорили на онези, които гледат на „Титаник“ като на гробница и смятат, че трябва да бъде оставен на мира?

— Уважавам възгледите им, но сега е малко късно. Водолазите непрекъснато се спускат до него и до много други съдове, потънали с голяма загуба за човечеството. Хората се противопоставят само на опитите да се извади „Титаник“. Колко души са потънали с „Мери Роуз“, доктор Торили? Протестира ли някой за вашата работа?

— Около 600, почти половината от загиналите на „Титаник“, при това нашият кораб е черупка в сравнение с него. Не, никога не сме имали сериозни проблеми с това; цялата страна одобри операцията. В края на краищата нашата работа се финансираше главно от частни фирми.

— Едно нещо, което се осъзнава от малко хора добави Паркинсън: — всъщност на „Титаник“ са загинали съвсем малко хора. Повечето са скочили и са се удавили или са измръзнали.

— Има ли шанс да се открият тела?

— Абсолютно никакъв. Долу живеят стотици кръвожадни и гладни същества.

— Радвам се, че изчерпахме тази потискаща тема, но има нещо може би още по-важно…

Килфърд вдигна едно от малките топчета и го завъртя между палеца и показалеца си:

— Ще хвърлите милиарди от тези неща в океана. Неизбежно много от тях ще се разпилеят. Какъв ли ще бъде екологическият ефект?

— Виждам, че съвестно четете материалите на „Блупийс“, но мога да ви уверя, че топчетата са абсолютно безвредни.

— Дори когато водата ги отнесе към брега и плажовете ни се задръстят от счупени стъкла?

— Готов съм да застрелям автора на тази фраза или да го взема на работа. Първо на първо, нужни са векове, дори хилядолетия, за разпадането на топчетата. А от какво са направени те? От кварц! Така че нали разбирате в какво ще превърнат, когато евентуално се разпаднат. В добре познатия „замърсител“ на всички плажове — пясъка.