Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Всяка професия има своите признати светила, чиято известност рядко надхвърля границите й. Във всички времена малцина са успявали да назоват водещия в света счетоводител, зъболекар, застрахователен агент, собственик на погребално бюро… да споменем определени лишени от шумна слава, но съществени занятия.

Има обаче някои начини за изкарване на прехраната, които са толкова шумно афиширани, че упражняващите ги задължително стават широко популярни личности. На първо място това са, разбира се, изпълнителските изкуства, в които всеки, станал звезда, е моментално разпознаван от голяма част от човешката раса. Веднага след тях се нареждат спортът и политиката, а също — както ще отбележи някой циник — престъпността.

Джейсън Брадли не принадлежеше към нито една от тези категории и никога не беше очаквал да стане известен. Повече от три десетилетия го деляха от епизода с „Глоумър Иксплорър“, а дори и да не беше обвит в секретност, значението му беше твърде неясно, за да заслужи някакво признание. Въпреки че няколко пъти към него се бяха обръщали писатели с надеждата да погледнат операция ДЖЕНИфЪР от нов ъгъл, усилията им не бяха довели до какъвто и да е резултат.

Дори днес от ЦРУ смятаха единствената посветена на епизода книга за излишна и бяха взели мерки да пресекат ентусиазма на други автори. В продължение на няколко години след паметната 1974 г. Брадли бе посещаван от анонимни, но учтиви господа, които му припомняха за документите, подписани при уволнението. Винаги идваха по двама и му предлагаха работа от неопределен характер. И въпреки уверенията им, че ще бъде „интересна и добре платена“, по онова време той печелеше доста добре на петролодобивните платформи в Северно море и предложенията им не го изкушаваха. Бяха изминали повече от десет години от последното посещение, но Брадли не се съмняваше, че досието му се съхранява грижливо някъде в информационните банки на управлението в Лангли или където се помещаваше сега.

Седеше в кабинета си на 46 етаж на Тийг Тауър, засенчен вече от последните небостъргачи в Хюстън, когато получи задачата, която щеше да го направи прочут. Датата беше 2 април и отначало Брадли помисли, че случайният му клиент Джеф Роулингс се обажда с един ден закъснение. Въпреки съществените му отговорности като директор на операциите на платформата „Хиберния“, Джеф беше известен с чувството си за хумор. Този път не се шегуваше и все пак измина доста време, преди Джейсън да възприеме проблема му на сериозно.

— Да не би да очакваш да повярвам, че платформа от милион тона не работи заради някакъв си октопод?

— Не всички операции, разбира се, само четвърти колектор, най-производителният, с четиридесет хиляди барела дневно. В него се вливат пет тръбопровода, всички натоварени с пълен капацитет. Поне до вчера беше така.

Платформата „Хиберния“, внезапно осъзна Джейсън, имаше формата на октопод. Пипала — или тръбопроводи — преминаваха по дъното на океана от централния корпус до дванадесетте кладенеца, пробити със сондата на дълбочина три хиляди метра в петролоносния пясък. Преди да стигнат до главната платформа, тръбите от няколко отделни кладенеца също се събираха в колектор, също на дъното, на близо сто метра дълбочина.

Всеки колектор представляваше самостоятелен автоматизиран индустриален комплекс с размер на голям жилищен блок, който съдържаше всички специализирани съоръжения за преработка на сместа от газ, петрол и вода, която идваше под високо налягане от дълбоките резервоари. Преди десетки милиони години природата бе създала и съхранила това скрито съкровище и дори днес не беше никак лесно човек да й го измъкне.

— Разкажи ми какво точно се е случило.

— Сигурна ли е връзката?

— Разбира се.

— Преди три дни уредите започнаха да регистрират странни данни. Добивът си беше съвсем нормален, така че изобщо не се разтревожихме. Изведнъж обаче престанахме да получаваме резултати, загуби се и мониторната връзка. Очевидно главният мониторен кабел от оптични влакна е бил прекъснат и естествено уредите изключиха автоматично.

— Да не би проблем със скритото вълнение?

— Не, манометрите работеха нормално — поне в началото.

— А после?

— Внезапно извънредно произшествие… изпратихме камера и познай какво се случи.

— Изтощиха се батериите.

— Нищо подобно. Свързващият кабел се оплете във външното скеле, преди да успеем да влезем и огледаме наоколо.