Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Ясно. Изпуснали сте камерата. И после?

— Не сме я изгубили. Знаем къде точно се намира, но единственото, което ни показва, са стадата риба. Затова пуснахме водолаз да оправи нещата ако може.

— Защо не ДУС?

Върху петролните платформи винаги имаше няколко подводни роботи — дистанционно управлявани средства. Отдавна бяха отминали дните, когато цялата работа се вършеше изключително от водолази.

В другия край на линията настъпи неловко мълчание.

— Боях се, че ще запиташ. Имахме някои неприятности — две ДУС се поправят, а останалите извършват спешна акция на „Авалон“.

— Изобщо не ви върви, а? Ето защо сте се обаждали в корпорацията „Брадли“. Разкажи ми още нещо.

— Тъй като дълбочината е само 90 метра, изпратихме водолаз със стандартни хелио-кислородни бутилки. Чувал ли си някога човек да вика в хелия? Не е много приятен звук… Когато успяхме да го извадим и си беше възвърнал говора, каза, че цялото съоръжение е покрито от един октопод. Кълнеше се, че е поне 100 м дълъг. Това, разбира се, е смешно, но несъмнено си имаме работа с истинско чудовище.

— Колкото и да е голямо, малко динамит може би ще го накара да се размърда.

— Много е рисковано. Знаеш какво има долу — в края на краищата и ти помогна при инсталирането.

— Ако камерата работи все още, защо не показва звяра?

— Успяхме да зърнем едно от пипалата му, но от него не можем да съдим за големината му. Смятаме, че е минал отзад, и се боим да не разкъса още кабели.

— Да не мислиш, че си е паднал по тръбите?

— Много смешно. Предполагам, че е попаднал на безплатен обяд. Нали знаеш — проклетият оазисен ефект, с който рекламата непрекъснато се фука.

Брадли наистина знаеше. Без да бъдат вредни за околната среда, буквално всички подводни съоръжения бяха неудържимо привлекателни за морската фауна и често се превръщаха в рай за риболовците. Понякога се чудеше как е успявала да оцелее рибата, преди човечеството щедро да я снабди със своите останки, обилно разхвърляни по дъното на океана.

— Може би един остен ще свърши работа или силна доза дозвукови вълни?

— Не е важно какво ще правиш, стига съоръженията да останат невредими. Все едно, тъкмо работа за теб… и Джим, разбира се. Той готов ли е?

— Той винаги е готов.

— За колко време можеш да стигнеш до Сейнт Джоунс? Има самолет от Далас… може да те вземе по всяко време. Колко тежи Джим?

— Тон и половина.

— Няма проблеми. Кога най-рано можеш да бъдеш на летището?

— Дай ми три часа. Не се занимавам непрекъснато с това, така че ще трябва да направя някои проучвания. — Обичайните условия?

— Да. Сто хиляди плюс разходите.

— И принципът — който не работи, няма да яде, нали?

Брадли се засмя: вековната формула навярно се употребяваше за първи път в такъв контекст, но пък изглеждаше приемлива. Сто метра, как пък не! Пълна глупост…

— Разбира се. Ще ти се обадя след час за потвърждение. Междувременно моля те изпрати ми по факса плановете на колекторите за опресняване на паметта.

— Добре, ще видя какво друго мога да открия, докато чакам да ми се обадиш.

Не беше нужно да губи време за събиране на багажа; Брадли винаги държеше две готови чанти — едната за тропиците, другата за Арктика. Първата използваше много рядко; повечето от задачите му бяха сякаш в неприятни части на света и последната нямаше да бъде изключение. През този сезон времето в северните части на Атлантическия океан сигурно щеше да бъде студено и вероятно сурово, макар че това едва ли би имало някакво значение на сто метра под водата.

Онези, които гледаха на Джейсън Брадли като на жилав и сериозен платформаджия, биха останали изненадани от последвалата постъпка. Той натисна един бутон на масата си, облегна са назад в креслото и затвори очи. На пръв поглед изглеждаше като заспал.

Бяха изминали години, преди да открие отново натрапчивата музика, която бе прииждала на талази на палубата на „Глоумър Иксплорър“ преди повече от половин живот време. Още тогава знаеше, че е била вдъхновена от морето; безпогрешно откриваше бавния ритъм на вълните. И колко добре, че композиторът беше руснак — най-подценяваният от тримата титани на родината си, рядко споменаван на един дъх с Чайковски и Стравински.

Подобно на Сергей Рахманинов преди много години, Джейсън Брадли бе стоял вцепенен пред „Острова на мъртвите“ на Арнолд Бьоклин и днес все още картината му беше пред очите. Понякога се идентифицираше със загадъчната загърната фигура в лодката; понякога беше весларят (може би Харон?), а понякога зловещият товар, носен към последната му спирка отвъд кипарисите.