Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Жалко. А колко щеше да им струва?

— Само за производството на стъклените топчета, необходими за повдигането на петдесет килотона — поне 20 милиона долара. Но това още нищо не е. Трябва да се пуснат под водата, и то правилно разпределени. Не може да се изсипят току-така; дори да се закрепят по някакъв начин, само ще разпотрошат още повече кораба. Говоря за предната част, разбитата кърма е друг проблем. После трябва да бъде изваден от калта на дъното, тъй като е почти наполовина заседнал. Това също означава доста работа, не знам много съдове, които да работят на дълбочина четири километра. Струва ми се, че дори сто милиона няма да бъдат достатъчни. Може да са нужни няколко пъти по толкова.

— Значи сделката се проваля. Тогава защо ми се обаждаш?

— Мислех, че никога няма да ме попиташ. Захванал съм се с една частна инициатива, съвсем лична. В края на краищата ние, семейство Паркинсън, имаме свои жизнени интереси. Прадядо ни — или поне багажът му — е там долу, в трета каюта на звездната палуба.

— И той струва няколко милиарда?

— Защо не? Но не това е най-важното. Някои неща нямат цена. Чувал ли си за Андреа Белини?

— Звучи ми като играч на бейзбол.

— Най-големият майстор-стъклар, който някога се е раждал във Венеция. До ден-днешен не знаем как е изработил някои от своите… всъщност през 70-те години на XIX в. семейството е успяло да изкупи най-добрите експонати от сбирката на Музея на стъклото; по онова време тя е била толкова ценна, колкото и елинските мраморни статуи. Години наред „Смитсониън“ са ни молили да им ги дадем за изложба, но са получавали отказ — прекалено рисковано е било да се изпраща толкова ценен товар през океана. Докато, разбира се, в един момент построяват достатъчно надежден кораб. Тогава вече семейството не можело да откаже.

— Звучи интересно. Сега си спомням, че съм виждал някои от шедьоврите на Белини последния път, когато бях във Венеция. А дали колекцията не се е разбила на парчета?

— Почти със сигурност не е. Била е професионално опакована, както можеш да си представиш. В края на краищата почти цялата стъклария на кораба е оцеляла. Спомняш ли си сервиза „Бяла звезда“, който бе продаден от „Сотби“ преди няколко години?

— Добре, приемам всичко това за информация. Но не мислиш ли, че е разточителство да се изважда цял кораб само заради няколко сандъка със стъклария?

— Разточителство е, разбира се, но е основна причина семейство Паркинсън да участва в това.

— А какво смятат другите?

— Достатъчно дълго си член на съвета, за да знаеш, че малко шум около случая няма да навреди. Целият свят ще знае чия продукция е използвана за изваждането.

И все пак това не е всичко, мислеше си Емерсън. Работите на Паркинсън вървяха много добре, но не всички рекламни кампании имаха положителен ефект. За мнозина останките от „Титаник“ бяха почти свещени, а онези, които се домогваха към тях, бяха определяни като осквернители на гробове.

Знаеше, че хората често криеха или дори не осъзнаваха истинските си мотиви. Откакто бе станал член на съвета, беше опознал и обикнал Рупърт, макар че трудно би го нарекъл близък приятел. Не беше лесно за външен човек да стане близък на семейство Паркинсън.

Рупърт имаше свои сметки за уреждане с морето. Преди пет години вълните бяха погълнали красивата му 25-метрова яхта „Аврора“, след като бяха пречупили мачтата и я бяха разбили на парчета в жестоките скали на Сцила, взели толкова много жертви през вековете. Съвсем случайно той не беше в яхтата; това беше рутинно пътуване от Каус до Бристъл за проверка на оборудването. Целият екипаж бе загинал, включително и шкиперът. Рупърт Паркинсън все още не можеше да преболедува загубата; бе загубил едновременно яхтата и — както бе известно на всички — любовника си. Образът на плейбой, който сега носеше за самозащита, бе доста повърхностен и неубедителен.

— Всичко това е много интересно, Рупърт, но какво си решил? Сигурно не очакваш точно аз да се запаля.

— И да, и не. В момента това е… как се казва мисловен експеримент. Бих искал да се проучи надеждността на проекта и съм готов сам да го финансирам. После, ако има изобщо някакъв смисъл, ще го представя на съвета.

— Става дума за сто милиона фирмата не би рискувала толкова много. Акционерите тутакси ще ни тикнат зад решетките. Дали в затвора или в лудницата, не съм сигурен все още.

— Може да ни струва и повече. Не очаквам Паркинсънови да инвестират цялата сума. Може би само 20 или 30 милиона. Имам приятели, които могат да помогнат с още толкова.