Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Кадър 6093 — обяви Едит. — Картоиграч, който „скубе“ богатата си жертва. Някои от мъжете вляво държат пури, но май много не се забелязва.

— Добре — съгласи се Доналд неохотно. — Поне да изчистим този облак дим вляво. Опитай се да го махнеш с филтъра за мъгла.

Странно, мислеше си, как всяко нещо води след себе си друго и друго, и друго, и така — до целта, която сякаш нямаше нищо общо с отправната точка. Привидно трудно податливият проблем за премахването на цигарения дим и реставрирането на замъглени образи бяха довели Едит до света на Теорията за хаоса, до непрекъснатите функции и до трансевклидовите метагеометрии.

Оттам тя бързо се бе прехвърлила към фракталите 5 5 Виж бележките на автора в края на книгата. — Б. пр. , които бяха владели умовете на математиците през последното десетилетие на XX в. Доналд беше започнал да се тревожи, че тя отделя твърде много време за изследването на чудни въображаеми пейзажи, без каквато и да било — според него — полза за никого.

— Ето — продължи Едит, — да видим как режим 55 ще се справи с това. Кадър 9873. Току-що са се натъкнали на подводната скала, но никой още не осъзнава, че корабът е обречен. Там един човек подритва ледени парчета на палубата, но виж наблюдателите вляво.

— Няма да си губим времето с тях. Карай нататък.

— Кадър 21 397. Изобщо не можем да спасим този епизод. Не толкова заради цигарите, обаче носачите, които пушат, едва ли са на повече от 16–17 години. За щастие сцената не е толкова важна.

— Тогава просто ще я изрежем. Друго?

— Не, освен озвучаването на кадър 52 763 — в спасителната лодка. Възмутена дама възкликва: „Този човек там… пуши цигара! Какъв позор, при тези обстоятелства!“ Но ние не виждаме престъпника.

Доналд се засмя.

— Чудесна е. Особено думите „при тези обстоятелства“. Остави го.

— Добре. Общо взето, след няколко дни ще бъдем напълно готови. Прехвърлили сме и аналоговото копие на дигитално.

— Нали разбираш, че не бива да изглежда толкова лесно. Кога го иска клиентът?

— Във всеки случай имаме много време. До стогодишнината остават цели пет години.

— Именно това ме озадачава — каза замислено Доналд. — Защо се готвят толкова отрано?

— Нима не гледаш новините, Доналд? Още не се говори открито за това, но хората вече правят дългосрочни планове и се опитват да спечелят пари. И доста от тях ще спечелят дори преди „Титаник“ да е изваден.

— Никога не съм приемал на сериозно тия репортажи. В края на краищата корабът е в окаяно състояние, разцепен е на две.

— Казват, че това ще улесни нещата. Проблемът е лесен за решаване, стига да си готов да инвестираш в него.

Доналд мълчеше. Не беше чул последните думи на Едит, защото една от току-що видяните сцени се бе загнездила дълбоко в съзнанието му. Сякаш я виждаше отново и отново: вече знаеше защо филмът го бе развълнувал.

„Сбогом, момчето ми“, беше казал изисканият млад англичанин на спящото момченце, което прехвърляха на спасителната лодка и което никога нямаше да види баща си отново.

Но все пак, преди да загине в ледените води на Атлантика, този мъж бе имал и обичал своя син — и Доналд Крейг му завиждаше за това. Дори преди да настъпи отчуждението между тях, Едит беше неумолима. Тя го дари с дъщеря, но Ейда Крейг никога нямаше да си има братче.

От лондонския „Таймс“, 15 април 2007 г.

Нощ, която да забравим?

Някои останки от материалната култура на древния човек имат способността да подлудяват човечеството. Може би най-известните примери са Стоунхендж, пирамидите и отвратителните статуи на Великденските острови. И покрай трите процъфтяха множество умопобъркани теории, дори квазирелигиозни култове.

Отново сме свидетели на подобен пример за масова психоза. След пет години ще се навърши точно един век от най-известната световна морска катастрофа потъването на луксозния трансокеански лайнер „Титаник“ по време на първото му пътуване през 1912 г. Трагедията вдъхнови създаването на десетки книги, поне пет филма, както и удивително слабата поема на Томас Харди „Покръстването на Туейн“.

В продължение на седемдесет и три години великият кораб лежа на дъното на Атлантическия океан като паметник на 1500-те души, потънали заедно с него, и като предизвикателство към човешките възможности. През 1985 г. благодарение на революционните открития в областта на подводната техника той бе открит и стотици парчета от предизвикващите тъга останки бяха извадени на бял свят. Дори по онова време мнозина смятаха това за кощунство.