Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Според плъзналите напоследък слухове сега се подготвят много по-амбициозни планове; различни консорциуми — някои дори неидентифицирани докрай кроят планове да извадят кораба от дъното на океана въпреки безкрайно разрушеното му състояние.

Честно казано, подобен проект изглежда напълно абсурден и вярваме, че никой от нашите читатели не би инвестирал в него. Дори да бъдат преодолени всички технически проблеми, какво биха правили спасителите с четиридесетте или петдесетте хиляди тона старо желязо? Подводните археолози от години знаят, че металните предмети, с изключение на златните, разбира се, се разпадат бързо в съприкосновение с въздуха, след като са престояли дълго време под водата.

Съхранението на „Титаник“ би било много по-скъпа операция от изваждането му. Това не е „капсула на времето“, подобно на съдовете „Ваза“ и „Мери Роуз“, свидетелство за една отминала епоха. XX век е достатъчно, понякога дори прекалено добре документиран. От останките на четири километра под водите на Големите Нюфаундлендски плитчини няма да узнаем нищо повече от онова, което вече знаем.

Не е нужно да ги посещаваме отново, за да си припомним един от най-големите уроци, които „Титаник“ може да ни даде: опасността от прекомерната самоувереност, от техническото високомерие. Чернобил, „Челинджър“, „Лагрейндж 3“ и Експерименталния синтез № 1 ни показаха до какво може да доведе всичко това.

Разбира се, не бива да забравяме „Титаник“. Но по-добре е да го оставим да почива в мир.

Рой Емерсън беше отегчен както винаги, макар че не искаше да го признае дори пред самия себе си. Имаше случаи, когато обикаляше превъзходно оборудваната си лаборатория, претъпкана с бляскави уреди и електроника, без да може да реши с коя от скъпите си играчки да се захване. Понякога започваше работа по проект, зададен от безкрайната мрежа „Списания“, или се присъединяваше към екип от точно толкова запалени аматьори, пръснати из целия свят. Рядко узнаваше имената им — разпознаваше ги по често едва доловимите им сигнални кодове и старателно избягваше да предаде своя. Откакто бе включен в списъка на стоте най-богати мъже в САЩ, ценеше анонимността.

Няколко седмици по-късно обаче новият проект изгубваше привлекателността си и той си правеше шеги с невидимите колеги, променяйки идентифициращия код, така че да не могат да се свържат с него. В продължение на няколко дни се заливаше и пилееше времето си в изучаване на личните съобщения, чието съдържание би ужасило пионерите на електронната комуникация.

Често, след като стриктният Джо Уикъринг беше направил проучванията си, отговаряше на някои от рекламите в „Лични услуги“, които го бяха заинтригували. Резултатите рядко го удовлетворяваха и не спомагаха за повдигане на самочувствието му. Вестта, че Дайана току-що се е омъжила отново, почти не го изненада, но го хвърли в няколкодневна депресия дори когато се опита да я накара да се почувства неудобно, като й изпрати неприлично скъп подарък за сватбата.

Всички тези безсмислени игрички и липсата на работа само увеличаваха скуката му. Но внезапно едно обаждане на Рупърт Паркинсън от борда на неговия състезателен тримаран в Южния Тих океан рязко промени живота му.

— Какъв е телефонният ти код? — беше неочакваната встъпителна фраза на Рупърт.

— Обикновено не си правя труда, но мога да превключа на NSA 2, ако е наистина важно. Единственият проблем е, че изкривява звука на големи разстояния. Затова не говори толкова бързо и не прекалявай с оксфордския си акцент.

— Кеймбридж, ако нямаш нищо против, а после Харвард. Превключвам.

Настъпи кратка пауза, изпълнена със странно писукане и бръмчене. След това гласът на Рупърт Паркинсън, все още лесен за разпознаване, макар и леко изопачен, прозвуча отново в слушалката.

— Чуваш ли ме сега? Добре. Спомняш ли си последното заседание на съвета и точката за стъклените микросфери?

— Разбира се — отвърна Емерсън леко притеснен. Чудеше се дали отново не са го взели за глупак. — Обеща ми да проучиш въпроса. Прав ли бях в догадките си?

— Абсолютно точно попадение. Нашите адвокати се събраха с техните адвокати и после заедно посмятахме. Така и не ни казаха кой е клиентът, но лесно го открихме. Някаква английска видеомрежа — не е важно коя — е решила да направи сериал, който да съвпадне с изваждането на останките от „Титаник“. Веднага изгубиха интерес, когато разбраха колко ще им струва, и така сделката пропадна.