Артър Кларк - Земна светлина

Само едно, беше убеден Садлър. Каквито и знамения да се разгарят в небесата, човекът ще се занимава с делата си, затънал в безчувствено равнодушие. Сега беше съсредоточил вниманието си върху отношенията между планетите, звездите щяха да си чакат реда. Хората нямаше да изпитат истински потрес, каквото и да станеше в небето. След време щяха да постъпят и с цялата галактика така, както е най-добре за тях.

Спасените и спасителите не бяха особено разговорчиви през остатъка от пътя. Уилър очевидно започваше да изпитва последиците от психическия шок — ръцете му трепереха неудържимо. Джеймисън пък зяпаше Обсерваторията, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Садлър се отдели от групата, щом тройните врати на гаража се затвориха зад трактора. Забърза към стаята си, за да напише доклада. Разбира се, това далеч надхвърляше поставената му задача, но се радваше, че най-после ще може да свърши нещо полезно.

Споделяше чувствата на хората тук — бурята бе отминала и повече нямаше да се разбушува. Не го измъчваше унинието, от което не можеше да се отърве дни наред. Беше уверен, че и Земята, и Федерацията са се уплашили твърде много от силите, които отприщиха, и вече жадуват мир.

За пръв път, откакто го изпратиха на Луната, той си позволи да се замисли сериозно за своето бъдеще. Опасността от нападение срещу Земята вече изглеждаше нищожна. Нищо не заплашваше Жанет, може би скоро щеше да я види. Поне можеше да й съобщи къде е — нелепо беше да пази упорито тайната след тези събития.

И все пак една мисъл го тормозеше упорито. Неприятно му беше да оставя работата недовършена, а ето че нямаше да изпълни мисията си докрай. Какво ли не би дал, за да узнае имаше ли шпионин в Обсерваторията…

Корабът „Пегас“, понесъл в пространството триста пътници и шестдесет души екипаж, се намираше само на четири дни път от Земята, когато истинската война започна… и свърши. За няколко часа настъпи объркване и паника, защото дежурният по комуникациите приемаше всички предавания на Земята и Федерацията. Капитан Холстед беше принуден да укроти със сила някои от пътниците, които се разбунтуваха и настояваха корабът да ги върне на Земята, вместо да продължат към Марс и към несигурното бъдеще на военнопленници. Не че им се сърдеше — родната планета още се виждаше като красив сърп в небето, наблизо Луната приличаше на нейно по-малко копие. Дори и на повече от един милион километра ясно се виждаха проблясъците от битката, а това никак не помагаше пътниците да се успокоят.

Те обаче не разбираха, че законите на небесната механика нямат милост. „Пегас“ бе излетял наскоро и му оставаха още няколко седмици полет до Марс. Само че бе достигнал предвидената скорост и продължаваше по траектория, която неизбежно щеше да го събере с четвъртата планета под влияние на слънчевата гравитация. Нямаше връщане назад — за подобни маневри изобщо не би им стигнала реактивната маса. В резервоарите си „Пегас“ носеше достатъчно стрит лунен прах, за да изравни скоростта си с Марс в края на пътуването, както и за дребни корекции на посоката, ако бъдат необходими. Ядрените му реактори можеха да осигурят енергия за още десетина такива полета без презареждане… но ставаха безполезни, в случай че реактивните струи от дюзите секнат. С желание или не, хората в кораба щяха да продължат към Марс, сякаш се намираха във вече изстрелян снаряд. И капитан Холстед с право очакваше пътуването да е крайно неприятно за него.

Тревожният сигнал обаче заличи всякакви други грижи от главите на екипажа. Но какво би могъл да направи капитанът на космически кораб? В цялата история на астронавтиката имаше само три успешни спасителни операции.

Причините бяха две. Собствениците на корабите разтръбяват непрекъснато първата — сериозните инциденти в Космоса са изключителна рядкост. Почти всички нещастия стават при потеглянето или пристигането. Щом космическият съд поеме към целта си, не го застрашава почти нищо освен повреди в системите му. Вярно, дребни неприятности има винаги, а пътниците остават в блажено неведение за тях. Екипажите обикновено ги отстраняват бързо и лесно. Законите пък задължават конструкторите да предвидят няколко напълно отделени един от друг сектори в кораба и всеки от тях може да приюти хората при авария. Дори да се случи нещо по-лошо, пътниците прекарват няколко неприятни часа в теснотия, а вбесеният капитан се заяжда с главния инженер и го пришпорва да не се тутка, ами заедно с подчинените си бързичко да възстанови спокойствието.