Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Ван! — повика го Уорън. — Какво смяташ да правиш? Хората от кулата се обаждаха. Какво да им предам?

— Дай ми още няколко минутки. Опитвам се да срежа болта…

Спокоен, но властен женски глас прекъсна Морган и го шокира така, че инженерът едва не изпусна скъпоценната нишка. Думите зазвучаха малко завалено изпод скафандъра, но бяха прекрасно разбираеми. Той знаеше словата наизуст, въпреки че ги бе чул за пръв път преди месеци.

— Доктор Морган — каза КОРА, — моля легнете и починете през следващите десет минути.

— Ще бъдеш ли доволна от пет? — помоли й се. — Точно в момента съм много зает.

КОРА не благоволи да отговори. Въпреки че съществуваха устройства, които можеха да водят прост диалог, неговият модел не бе от тях.

Морган спази обещанието. Дишаше дълбоко и бавно цели пет минути. След това започна да реже пак.

Напред-назад, напред-назад. Опъваше нишката, наведен над решетката и Земята, отдалечена на четиристотин километра. Болтът се съпротивляваше упорито, следователно той бе постигнал някакъв напредък при рязането на опърничавата стомана. До каква степен бе успял не можеше да се каже.

— Доктор Морган — каза КОРА, — наистина трябва да полегнете за половин час.

Инженерът изруга тихо.

— Грешиш, млада госпожице! — отвърна. — Чувствувам се отлично! — Излъга: КОРА знаеше за болката в гръдния му кош…

— На кого, по дяволите, приказваш, Ван? — поинтересува се Кингзли.

— На един прелитащ ангел — отговори Морган. — Извинявай, забравих да изключа микрофона. Ще взема да си почина пак.

— До къде си стигнал?

— Не мога да преценя. Но съм сигурен, че срезът е доста дълбок. Трябва да е…

Искаше му се да изключи КОРА, но това, разбира се, не бе възможно, дори ако можеше да достигне с ръка под материята на скафандъра. Монитор на сърцето, който можеше да бъде изключен, бе по-лош от безполезен — тъй като бе опасен!

— Доктор Морган — изрече КОРА, сега определено раздразнена, — наистина трябва да настоявам. Поне половин час пълен покой!

Този път на Морган не му бе до спорове. Знаеше, че КОРА бе права, но не можеше от машината да се очаква да разбере, че в случая ставаше дума не само за неговия живот. Освен това подозираше, че в нея бе предвиден някакъв коефициент на сигурност, подобно на онзи от неговите мостове. Диагнозата й трябваше да е леко песимистична, следователно състоянието му не бе толкова сериозно, колкото тя го представяше. Или поне така той благоговейно се надяваше…

Болката в гръдния кош изглеждаше, че не се усилваше. Той реши да не обръща внимание нито на неразположението си, нито на КОРА и започна да реже пак бавно, но сигурно. „Ще продължа, докато е необходимо!“ — каза си унило.

Разчиташе, че щеше да предусети края на срязването, но се излъга. Паякът се метна бясно, когато четвърт тон мъртво тегло се откъсна от него. Морган почти бе захвърлен в бездната. Пусна спинеретката и опита да се вкопчи в предпазния колан.

Следващите му действия се развиха бавно, като на сън. Не почувствува страх, а само твърда решимост да не се предава на гравитацията без борба. Не можа да напипа предпазния колан; явно бе паднал, отхвърлен в кабината…

В съзнанието му бавно проблясваше, че използуваше лявата си ръка — беше заклещена между пантите на отворената врата. Не се притегли към кабината. Висеше, хипнотизиран от гледката на падащата батерия, която бавно се въртеше, подобно на странно небесно тяло, и се стопяваше пред погледа му. Изчезна напълно след доста време и чак тогава Морган се прибра на сигурно място. Сгромоляса се в креслото.

Сърцето му биеше като чук. Седя неподвижен продължително време. Чакаше да чуе следващия протест и възмущение на КОРА. За негова изненада тя остана мълчалива, като че и тя също бе се стреснала. „Е, добре, отсега нататък няма да й давам повод за оплаквания! Ще си седя мирно край пулта за управление и ще опитвам да отпусна разклатените си нерви!“

Когато дойде на себе си, повика Кингзли.

— Отървах се от батерията! — докладва и чу радостните възгласи на присъствуващите долу. — Ще затворя люка и ще потегля отново. Кажи на Сесуи и компанията му да ме очакват след малко повече от час. И благодари на „Кинте“ за осветлението… вече не се нуждая от него.

Херметизира кабината и пусна въздух с нормално налягане. Отвори шлема на скафандъра си и се подкрепи с дълга глътка от студения портокалов сок. Включи мотора, отпусна спирачките и се облегна назад с чувство на завладяващо го облекчение. Паякът се понесе нагоре с пълна скорост.