Артър Кларк - Фонтаните на рая

Немигащият лъч на лазера на „Кинте“ идеше почти вертикално отгоре и го пробождаше безмилостно със своята светлина. Той се опита да съсредоточи мисълта си върху проблема така, както лъчът се фокусираше върху паяка.

Нуждаеше се от пособие за рязане на метал — ножица или ножовка. С тяхна помощ можеше да отреже задържащата планка. За пореден път изруга, задето на борда липсваше комплект инструменти. Но дори и да имаше, едва ли щеше да намери нужното му.

В акумулаторната батерия, вградена в транспортьора, се съхраняваха мегавати енергия. Можеше ли да ги използува по някакъв начин? За кратко си въобрази как възбуждаше електрическа дъга и прогаряше планката. Но дори и да се намереха подходящи дебели проводници — а такива нямаше — достъпът до главното захранване бе невъзможен.

Кингзли и всички най-големи мозъци се събраха и не можаха да намерят някакво решение. Ваневар остана сам — физически и интелектуално. В действителност, това бе предпочитаната от него ситуация…

И тогава, точно преди да протегне ръка, за да затръшне вратата на капсулата, Морган се сети какво да направи. През цялото време отговорът се намираше на една ръка разстояние!

Сякаш огромен товар падна от раменете на Морган. Той усети пълна макар и ирационална увереност. Този път трябваше здраво да поработи!

Въпреки това не помръдна от мястото си, докато не планира действията си с точност до минута. И когато Кингзли, малко загрижен, го подкани отново да побърза да се върне, му даде уклончив отговор. Не желаеше да подбужда илюзорни надежди нито на Земята, нито в кулата.

— Ще опитам един експеримент — рече кратко. — Оставете ме сам за няколко минути.

Грабна в ръка спинеретката, която бе използувал при толкова много демонстрации за отпускане на хипернишката — същата, с чиято помощ бе успял да се спусне в пропастта на Якагала преди години. От съображения за сигурност имаше само едно изменение: първият метър от нишката бе покрит със слой пластмаса, за да не бъде съвсем невидима и да може да бъде пипана с голи ръце.

Морган погледна малката кутийка в ръцете си и осъзна, че я считаше до голяма степен за талисман, нещо като бяла магия. Разбира се, на практика не вярваше в подобни щуротии, но винаги бе имал достатъчно логически основания да носи спинеретката със себе си. Преди да започне изкачването, му хрумна, че би могла да се окаже полезна поради своята здравина и необикновена сила на повдигане. Почти бе забравил, че нишката притежаваше и други уникални свойства…

Изкатери се още веднъж с мъка от креслото и коленичи върху металната решетка на външната тясна палуба на паяка, за да изследва причината за нещастието. Капризният болт се подаваше на десет сантиметра от другата страна на решетката и въпреки че пръчките й бяха близо една до друга и той не можеше да пъхне ръката си през тях, успя да се пресегне от външната страна без големи усилия.

Отпусна първия метър от нишката, покрита с пластмаса, и си послужи като с отвес с пръстена, закрепен на края й. Пропусна го през решетката. Пъхна развиващото устройство на сигурно място в ъгъла на капсулата, за да не би случайно да го катурне през борда, и се протегна ръка отвън край решетката, с цел да сграбчи люлеещия се край. Оказа се по-трудно, отколкото очакваше, тъй като дори забележителният флексискафандър не позволяваше на пръстите му да се сгънат съвсем свободно. Пръстенът се движеше като махало назад-напред и избягваше хвата му.

След половин дузина неуспешни опити, по-скоро уморителни, отколкото дразнещи, защото той знаеше, че трябваше да успее на всяка цена, закачи хипернишката около основата на болта, малко зад планката, която придържаше. А сега дойде време да покаже майсторлък…

Отпусна достатъчно нишка от спинеретката така, че оголената част достигна болта и го задмина. След това придърпа здраво двата края, докато почувствува, че примката се закачи здраво.

Морган никога не бе опитвал да среже по този начин парче закалена стомана с диаметър един сантиметър и нямаше представа колко време щеше да му отнеме. Подпря се на палубата и започна да движи своята невидима ножовка.

След пет минути вече се потеше обилно и не можеше да прецени дали въобще бе постигнал някакъв напредък. Страхуваше се да отслаби опъна, тъй като нишката можеше да се изплъзне от също тъй невидимия процеп, който той се надяваше, че прорязваше през тялото на болта. Кингзли го повика на няколко пъти, като звучеше все по-разтревожен, и той го успокояваше с кратки реплики. Възнамеряваше скоро да си почине и да поеме дъх, както и да обясни какво вършеше. Това бе най-малкото, което дължеше на нетърпеливите си приятели.