Артър Кларк - Фонтаните на рая

Пътува няколко минути, преди да разбере какво му липсваше. С безплодна надежда надникна към металната решетка на палубата. Не, не бе там!

Е, можеше винаги да си поръча нова спинеретка вместо предишната, която последва акумулаторната батерия към Земята. Жертвата бе малка в сравнение с постигнатото. Странно защо тогава остана така разстроен и не можа да се наслади напълно на победата?

Сякаш бе загубил стар и верен приятел.

Фактът, че се движеше с тридесетминутно закъснение от разписанието, изглеждаше прекалено оптимистичен, за да бъде верен. Морган можеше да се закълне, че капсулата беше се спряла поне за час. Горе, в кулата вече на по-малко от двеста километра „комитетът по посрещането“ се готвеше да прегърне своя герой. Той даже не посмя да обмисли възможността за нови препятствия пред мисията си.

Отмина белега на петстотния километър. Движеше се бързо. От земята го настигна съобщение за изказани благодарности.

— Между впрочем надзираващият дивеча в резервата „Рухана“ докладва за въздушна катастрофа. Успокоихме го. Ако намерим кратера, ще ти приготвим сувенир!

Морган не срещна трудност да сдържи ентусиазма си. Беше се зарадвал, че бе видял политналата батерия за последен път. Ако можеха да открият спинеретката… но подобна задача би била безнадеждна…

Първият признак за новото нещастие дойде на петстотин и петдесетия километър. Досега скоростта на изкачването трябваше да достигне над двеста километра в час, а бе само сто деветдесет и осем. Въпреки че несъответствието нямаше да се отрази съществено на времето за пристигане, Морган се разтревожи.

Намираше се на тридесет километра от кулата. Диагностицира проблема. Разбра, че този път бе безсилен да направи каквото и да било. Въпреки че батерията бе прясно презаредена, започна да се изтощава.

Може би онези резки тръгвания и спирания бяха довели до техническа неизправност. Вероятно дори имаше физическа повреда на някои чувствителни елементи. Каквото и да бе обяснението, токът постепенно намаляваше, а с това — и скоростта на капсулата.

Специалистите от „Земната станция“ се парализираха от ужас, когато Морган докладва, че показанията на индикатора клоняха към нула.

— Опасявам се, че си прав! — проплака почти през сълзи Кингзли. — Нашият екип ти предлага да намалиш скоростта до сто километра в час. Ще опитаме да изчислим живота на батерията… независимо че предположението ни ще бъде чисто теоретично.

Оставаха двадесет и пет километра до целта — пътуване за не повече от петнадесет минути, дори с тази намалена скорост. Ако Главният конструктор бе вярващ, непременно щеше да се помоли.

— Изчислихме, че разполагаш с енергия за още десет до двадесет минути движение, като отсъдихме по ускорението, с което спада токът. Страхувам се, че ще стигнеш много близо, но няма да успееш.

— Да намаля ли отново скоростта?

— Не засега. Ще опитаме да оптимизираме режима на разряда на батерията и може би това ще помогне.

— В такъв случай включете вашия прожектор. Ако не мога да стигна до кулата, поне нека да я вида.

Желаеше да хвърли поглед отдолу на кубичната камера-затвор и нито „Кинте“, нито друга орбитална станция можеше да му помогне. Това бе работа само за прожектора, базиран на Шри Канда и насочен директно към зенита.

Секунда по-късно капсулата сякаш бе набита на кол от заслепяващия лъч, извиращ от сърцето на Тейпробейн. Другите три водещи релси, истински ленти от светлина, се сливаха в посока към кулата. Бяха само на няколко метра от него и толкова близо, че той понечи да се пресегне да ги докосне. Проследи с поглед перспективата, в която се стопяваха…

Намираше се само на двадесет километра! Трябваше да пристигне само след дузина минути и да се вмъкне през пода на онази блеснала в небето квадратна сграда и да занесе подаръци също като някой първобитен Дядо Коледа. Въпреки решимостта си да почива и да се подчинява на заповедите на КОРА, не бе възможно да го направи. Откри, че бе напрегнал всички мускули, като че с физическото си усилие подпомагаше паяка да довърши пътешествието.

Останаха десет километра. Задвижващият мотор промени забележимо шума си. Морган очакваше това и реагира моментално. Без да чака съвет от земята, намали скоростта на петдесет километра в час. Така щеше да пътува още дванадесет минути. Започна да се чуди с отчаяние дали не бе попаднал в асимптотична крива на скоростта на доближаване. Това бе класическия вариант на известното от древността „състезание между Ахил и костенурката“. Ако намаляваше два пъти скоростта всеки път, когато скъсяваше дистанцията наполовина, то щеше ли да достигне кулата в реално време? Преди би се досетил интуитивно веднага за отговора, но сега бе прекалено изморен, за да помисли.