Артър Кларк - Фонтаните на рая

Достигна на пет километра от целта. Вече различаваше конструктивните особености — площадката околовръст и защитните перила, мрежата, осигуряваща безсмислена защита, служеща само за залъгалка на общественото мнение. Напрегна поглед, но не можа да види въздушния шлюз, към който сега пълзеше с агонизираща бавност.

Но и това изгуби значение. Само на два километра от целта моторите на паяка загубиха мощност. Капсулата дори се плъзна надолу, преди Морган да успее да натисне спирачките.

Този път за най-голямо негово удивление Кингзли не звучеше съвсем паднал духом.

— Все още имаш шанс да успееш — успокои го. — Дай на батерията десет минути да се самовъзстанови. В нея има достатъчно енергия за останалото разстояние.

Изминаха най-дългите десет минути в живота на Морган. Въпреки че можеше да ги прекара по-неусетно, ако се обадеше на все по-отчаяните призиви на Дювал, той бе прекалено емоционално изтощен, за да приказва. Искрено съжаляваше за пропуска си и се надяваше, че Максин щеше да разбере и му прости.

Размени няколко кратки реплики с шофьора-пилот Чанг, който докладва, че бегълците в „Основата“ бяха в задоволителна форма и че близостта му им вдъхваше кураж. Чакали на опашка реда си да надникнат към него през малък страничен отвор на външната врата на въздушния шлюз и просто не можели да повярват, че той нямаше да успее да преодолее незначителното разстояние, което ги делеше.

Морган даде допълнителна минута отдих на батерията за по-голям късмет. За негово облекчение моторите отреагираха със силно дръпване, с вдъхващ смелост изблик на мощ. Паякът се придвижи на половин километър от кулата, преди да загуби отново скоростта си.

— Следващият път ще успееш! — ободри го Кингзли, въпреки че увереността му звучеше малко пресилено. — Жалко, че се забави…

— Още десет минути почивка? — попита с примирение Морган.

— Страхувам се — да. Този път включвай на тридесетсекундна тяга с минута междинна пауза. Така ще изцедиш и последния ерг от батерията.

„А и от мен! — помисли Морган. — Странно, че КОРА не се обади толкова продължително. Но този път не се напрягах физически, само се чувствувам изтощен.“

Ангажиран изцяло с управлението на транспортьора, бе пренебрегнал изцяло себе си. Бе забравил своите разтварящи се без остатък енергийни таблетки на базата на гликоза и неголямата пластмасова манерка с плодов сок. Опита и от двете и се почувствува по-добре. „Ех, ако можех да пренеса малко от излишните си калории на издъхващия акумулатор!“ — помисли.

Последно усилие! Настъпи моментът на истината! Неуспехът бе немислим — намираше се толкова близо до целта! Съдбата не можеше да бъде така жестока, когато му оставаха някакви си стотина метра!

Засвирука с уста в тъмното. Колко въздухоплавателни средства бяха катастрофирали на самия край на пистата, след като благополучно бяха прелетели над океана! Безброй пъти яки машини бяха се повреждали само на милиметри от целта! Но и все някакъв късмет, колкото и малък да бе, се случваше на някого някъде. Нямаше основание да счита, че съдбата щеше да бъде повече или по-малко милостива.

Капсулата се понесе нагоре на скокове и спирания подобно на умиращо животно в предсмъртна агония. Когато батерията накрая се изтощи, изглеждаше, че основата на кулата запълни половината от небосклона.

Но пред Морган оставаха още двадесет метра!

Настъпи тъжният момент, когато и последните малки количества енергия се изчерпаха и светлините на таблото за управление на паяка угаснаха. Морган повярва, че съдбата му изигра лош номер. Чак след няколко секунди му хрумна, че ако отпуснеше спирачките, щеше да се плъзне обратно към Земята. След три часа можеше да бъде в безопасност в леглото си. Никой не би го упрекнал за провала на мисията му; бе направил всичко в рамките на човешките възможности.

За миг се взря с притъпена ярост към недостижимия квадрат, върху който се проектираше сянката на капсулата. В ума му се въртяха варианти като ято луди пеперуди и той ги отхвърляше един по един. Ех, ако малката спинеретка му бе още под ръка… но нямаше как да я закачи за кулата. Ако бегълците разполагаха със скафандър, някой би могъл да му хвърли въже… но не бе останало време да се прибере флексискафандър от горящия транспортьор.

Разиграваше се драма като на филм, в който някакъв въображаем проблем се решаваше от герой-доброволец, рискуващ неговия — още по-добре — нейния — живот. Например да оползотвори петнадесетте секунди, през които човек запазваше съзнание в пълен вакуум, за да изтича през шлюза и да му хвърли въже, като по този начин спаси останалите. Явно Морган бе се оплел в дебрите на отчаянието, защото макар и за кратък миг обмисли реално и тази идея, преди здравият разум да се върне у него.