Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Гейбриъл ме погледна.

— Не можем ли да се споразумеем за малко размяна на персонал с хората на Дейвид? Няма да са ни излишни…

— Гейбриъл, извинявай. — Сам поиска тишина с рязък жест. — Някой чу ли това?

Спогледахме се и завъртяхме глави.

Сам пристъпи към парапета. Изведнъж се наведе напред да погледне и разбрах, че нещо не е наред. — Майкъл е паднал… лежи по гръб на площадката. Хукнах след Сам по подвижните мостчета от кораба към шлепа, после към другия шлеп. Пред нас по-ниско беше широката площадка на сала. Слънцето огряваше пилота, проснат по гръб с разперени ръце. Пликът с доклада на Сам беше паднал до него. Около мен се надигна гълчава. Объркване. Гняв. Загриженост.

Хората понечиха да се втурнат напред, за да помогнат на падналия си съратник. Но вкоренените правила зазвучаха отново в ума ми.

„Ако намериш паднал на земята човек, не го доближавай. Огледай се бдително. Внимателно потърси по лицето и шията на пострадалия издайническите следи…“ Така и сторих. И ги видях.

— Чакайте! — изревах, докато мъжете се бутаха да ме подминат, готови да претичат по мостчето към сала. — Казах да почакате! Разблъсках ги и им се изпречих.

— Я се отмести, приятелче — заповяда едър мъжага. — Не виждаш ли, че му е зле?

— Недей! — Тласнах го назад с все сила. — Останете тук. Не забелязвате ли какво има отстрани на шията му? — Показах мястото на своята шия, точно под ухото. — Червен белег.

— Е, и?

— Не го ли разпознахте? — разкрещях се от отчаяното желание да не допусна още някой да загине. — Това е ужилване от трифид.

— От трифид ли? Мой човек, ти май си превъртял. Да виждаш трифиди наблизо?

Озърнах се. Същата гледка като при пристигането ни. Пъстра сбирка от плавателни съдове, няколко хидроплана, залята от езерото църква. Нищо друго, освен огромно езеро, блещукащо в оттенъци между сиво и сребристо под отслабените слънчеви лъчи.

— Е, има ли? — Лицето на мъжагата се наля с кръв от гняв.

— Откри ли ги проклетите трифиди?

— Повярвай ми, това е ужилване от трифид.

Сам ме изгледа учудено.

— Дейвид, съжалявам, но сигурно бъркаш. Сега ще помогнем на човека.

— Той е мъртъв, личи си по…

— Я се разкарай, приятелче.

Можех да разбера якия мъжага. Искаше да помогне на приятеля си. И това го погуби.

Изсумтя и ме тласна към парапета. След миг вече тичаше по площадката към падналия. Преди дори да е стигнал до него, езерото до сала се завъртя и разлюля, сякаш точно под повърхността се хранеше цял рояк гладни риби. В същия миг чух свистене.

Не ми се вярва, че успях да ги зърна. По-късно обаче си внушавах, че видях нещо дълго и съвсем тънко, размазано от скоростта.

Едрият човек изохка. Ръката му рязко се вдигна към челото. И всичко свърши. Той се врътна на пети, краката му се подгънаха. Пльосна по лице в края на сала, пръстите на едната му ръка докосваха водата.

— Не припарвайте натам! — извиках в лицата на изненаданите хора. — Веднага се приберете в работилницата. Подкарах ги натам и скоро се наблъскахме вътре през вратата. Тук щяха да са в безопасност зад дървените стени. Сам клатеше глава слисан. Най-сетне си пое дъх и се опомни.

— Това пък какво беше?!

— Повали го жило на трифид — подсказах аз.

— Тук ли? Насред толкова вода? Тоест… къде виждаш трифиди?

Спомних си онзи сал от дървения и плавен, скрепени с пръст, на който кацнах по принуда. Надникнах към езерото, но не забелязах дори приблизително негово подобие. Вдигнах рамене, озадачен до смайване.

— Повярвай ми, Сам, има трифид. Трябва да е някъде там. Само че незнайно защо не мога да го намеря.

Гейбриъл пристъпи напред, огромният ръст му даваше възможност да се взре надолу във водата от мястото, доста ограничаващо полезрението ни. Изрече с овладения си глас:

— Знам къде са.

— Къде?

— Във водата.

Сам стъпи върху обърната кофа, за да надникне към езерото, но и да се опази от ново нападение.

— Не, Гейб — призна си след малко, — не ги виждам. Къде са?

— Под водата… Виж какво, всичко е въпрос на мутация.

— Как го рече?

— Мутация. Онези чудовища се променят с адска бързина. Ходят, убиват, говорят си с другите като тях. И „гледат“ с един вид сонар.

Сам се задави.

— Значи… значи сега ми казваш, че тия гнусни растения могат и да плуват?

— Да плуват — не — промърмори Гейбриъл, сякаш се боеше да не го чуят трифидите. — Съвсем нова разновидност… водни трифиди. Онова, което ми заприлича на обикновени водорасли, трябва да са били горните листа на трифидите.