Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Не знам дали те разбирам. Хрумна ми, че не ви е излишна малко помощ в…

— Да, признателен съм ти… и благодаря на провидението, че ни прати и друг опитен пилот. Но я да те попитам нещо, Дейвид — ставаш един от нас ли?

Схванах какво иска да узнае Сам. Според него вече беше необходимо да потвърдя, че съм на страната на горяните и да приема какво произтича от това — задължението да им помагам и недвусмислено да отрека режима на Торънс.

— Да — натъртих решително. — Аз съм ваш съюзник, изобщо не се колебая за това.

— Ами Керис Бедекер?

— Защо намесваш Керис?

— Тя не само се подчинява на режима, наложен от нашия враг, но е и негова дъщеря. — Не откъсваше поглед от очите ми. — Пък и двамата сте имали романтична връзка.

— Горчиво съжалявам, че тя още е в Ню Йорк. Обвързан съм обаче с вас и с моите хора на остров Уайт и нито за секунда не се съмнявам, че скоро нашите народи ще бъдат съюзници, а не след дълго — най-добри приятели и търговски партньори.

— Добре го каза. — Сам си позволи бавна усмивка. — Дейвид Мейсън, за мен ще е чест, ако си стиснем ръцете. Така стиснах ръката му. — Добре — продължи Сам, — съветвам те да пийнеш набързо едно кафе. Излитаме оттук след половин час.

Трийсет минути по-късно бяхме във въздуха. Нашият хидроплан се използваше за комбинирани превози на поща, товари и пътници. Сам, Гейбриъл и аз се настанихме доста уютно в салона по средата на машината, а допълнителните пилоти наваксваха заслужено със съня на койките отзад.

След излитането по течението самолетът зави и прелетя над лагера. Мястото, което за известно време се бе превърнало в целия ми свят, се оказа малка разчистена площадка с няколко черни петна, бележещи изгорелите постройки.

Самолетът се издигаше с боботене в небето. Слънцето грееше поносимо. Под нас реката криволичеше в дебела сребриста ивица към морето. Не се виждаха никакви градове, макар да знаех, че някога ги е имало. През изминалите години териториите, които човечеството бе завоювало с такива мъки, бяха завзети наново от природата. А сега лози, дървета, храсти, трънаци и огромни морета от коприва разстилаха зелен саван върху пътища, релси и градове. Не се съмнявах и че армията от трифиди е разположила постовете си долу. След седенето на земята през последните дни с удоволствие се настаних в удобното кресло на салона. Сам Даймс за дълго се вторачи в земята, лишена от човешко присъствие, и накрая промълви:

— Доста усилия ще са нужни да си върнем това. И нашите деца, и техните деца ще си имат работа още много време.

— Сам, ти поне си оптимист — вметна Гейбриъл. — Предвиждаш време, когато ще започнем да изритваме скапаните трифиди.

— Ами да, оптимист съм. В края на краищата какъв е смисълът да се бориш, да се трудиш, да планираш и да се биеш, ако нямаш вяра, че ще постигнем поне някакъв напредък?

Лицето на Сам се сви в гримаса.

— Ако ми се въртяха други мисли в главата, направо да отворя ей оня люк и да изляза в безкрайната синева.

Разговорът ни все се въртеше около видяното из равнината под нас — зърнахме и следи от огромен промишлен комплекс, вече погълнат от езеро. Задръстените дренажни канали предизвикваха издигането на подпочвените води, с което би трябвало да се справим, преди да овладеем наново тези земи. В низините ясно се различаваха останките от заводи, училища и къщи като ъгловати островчета сред ширналата се вода.

Хидропланът летеше към целта си. Зяпах сребристите криле, блеснали на слънчевата светлина. Четирите грамадни двигателя, всеки с по хиляда и шестстотин конски сили, ни носеха леко във въздуха. Така можехме да поддържаме удобна скорост от триста километра в час на височина почти пет хиляди метра. С един непрекъснат преход тази машина можеше да ме отнесе у дома на остров Уайт за петнайсет часа. Прехвърлих още малко числа в ума си. Продължавах да обмислям техническите подробности на такъв полет, когато самолетът се сниши към земята.

Кацането протече безупречно. Професионалният ми поглед на пилот отбеляза как долните повърхности на хидроплана просто целунаха водата и разхвърлиха пръски от двете му страни. Бученето на моторите спадна незабавно, щом пилотът намали оборотите. Самолетът се плъзгаше и спираше постепенно.

Отначало ми се стори, че кацнахме в обикновено езеро, макар и с донякъде смешното име (при тези внушителни размери) — езерцето Кълъмбъс. Скоро забелязах обаче, че и то е от „новите“ езера, образували се поради повредите в изкуствените системи за отводняване. Онова, което хидропланът доближаваше бавно, не можеше да е нищо друго, освен тухлената камбанария на църква, издигаща се пет-шест метра над водата. Горната половина на часовника се подаваше над повърхността на езерото. Стрелките бяха спрели на два без десет. Вдясно от кулата стърчаха няколко изгнили греди на покрива, колкото да отбележат къде са останките от самата църква.