Вързан нелепо за камбанарията, на вълничките се полюшваше някакъв прастар речен кораб, който дори си имаше гребно колело отзад. За него бяха прикрепени два шлепа и сал от греди, държан над водата от няколко десетки празни варела. Нататък се виждаха подредени три хидроплана, големи колкото нашия, и няколко по-малки.
Екипажът побърза да отвори люка и щом носът на самолета се примъкна към сала, скочиха на накованите върху гредите дъски и ловко вързаха хидроплана. Двигателите изпърпориха и млъкнаха.
Стъпихме на сала, посрещнати от вдъхваща опасения тишина. Бледичките слънчеви лъчи играеха по водата. Нямаше никакво движение на стария параход, където живееха хората от поддръжката. Леко раздвижване в езерото изтръгна звуци от камбана наблизо. Унилият звън се разнесе над водата и заглъхна в огромната пустош наоколо. Само подчерта колко е безлюдно това място. Мъртвешки звук, от който ме полазиха тръпки по гърба.
Гейбриъл гледаше навъсено.
— И какво сега, няма поздрави ли? Пустотата лишаваше и неговия глас от обичайната му сила. Сините очи на Сам се взираха с недоумение в разнокалибрените съдове, вързани за камбанарията.
— Странна работа, да ви кажа. Екип от седем души поддържа тоя склад. Къде са се дянали всички, дяволите ги взели?
Хората вече бяха излезли от самолета и стояха озадачени на сала. Сам сви длани пред устата си.
— Ей! Има ли някой? — Празното пространство алчно погълна вика му. — Ей!
Нямаше отговор. Дори звънът на камбаната отслабна и остана само студена неземна тишина.
— О, не… — замърмори си Сам с мрачно предчувствие. — О, не. О, не…
Завихряне във водата поразклати сала и причини поредица от мляскащи звуци някъде отдолу. Сам пристъпи към дъсченото мостче, свързващо сала със съседния шлеп. Там поспря, вдигна пръст пред устните си, за да ни наложи мълчание, и извади револвера си от кобура.
Водата се въртеше и изпод сала пак се чу алчното примляскване. Камбаната зазвъня отново — кухи и призрачни удари, плъзнали над езерото. Този път видях боядисаната в червено камбана, окачена на дървена рамка до подвижното мостче. На табела под нея се виждаше надпис: „Удари ме и си плюй на петите.“ Явно екипът на депото така вдигаше тревога.
Сам се запромъква по мостчето и ни даде знак да го последваме. Тук-там откривах признаци, че е станало нещо твърде лошо. Брадва, забита в гредата на предпазна ограда. Парчета от порцеланова чаша на палубата на шлепа. Там беше едната работилница, в която техниците обслужваха двигателите на самолетите. Виждаше се частично разглобен мотор. Върху обшивката на горивна помпа бе оставен гаечен ключ, сякаш монтьорът преди миг е прекъснал работата, за да запали цигара. Имаше и други следи от насилие покрай белезите на обикновен работен ден. В работилницата се виждаше чаша, пълна до половината с кафе, отдавна изстинало. До парапета лъскави резки по дебелата ламарина на площадката подсказваха, че някой я е удрял с брадва и е оставил вдлъбнатини в метала.
— Ама че гадост — изсумтя Сам. — Що за проклетия се е случила тук?
— Идвали са хората на Торънс. Гейбриъл държеше пистолета си готов за стрелба.
— Не си представям как ще извъртят такъв номер. Нямат самолети, та да долетят. И тук сме на трийсетина километра от най-близката плавателна река, която има пряк излаз към морето. Дори да са научили какво има на това място, трябвало е да влачат малки лодки през много километри суша, гъмжаща от трифиди, за да излязат на езерото. — Обърканият Сам клатеше глава. — Никак не се връзва.
Гейбриъл вдигна една пушка.
— Някой я е размахвал като тояга. Вижте, прикладът е съсипан.
— Провери пълнителя.
— Макар че е заредена.
— Може да е засякла.
Гейбриъл завъртя цевта към езерото и натисна спусъка. От трясъка ушите ми забръмчаха. И този звук замря само с жалко подобие на ехо.
— Прекрасно — процеди той. — Имаш пълна с патрони пушка, която е в изправност. Тогава защо я размахваш като боздуган?
— Няма и гилзи по палубата — допълних аз. — Имало е схватка, но не и стрелба.
Прехвърлихме се от първия шлеп на следващия, долепен до него. Скоро стигнахме и до колесния параход, вързан за камбанарията. Отблизо надвисваше с двата си етажа пътнически каюти, обзорните палуби и украсите от ковано желязо. Някога трябва да е бил красавец сред параходите по реките на юг, разхождал е в разкош милионери комарджии. Преди години палубите са били оживени от музика и смях, от време на време и от свада за поредното раздаване на покер или спречкване за вниманието на фатална жена с аристократична хубост. Ето че се бе превърнал в кораб на призраци. С всяка вълничка по езерото вратите на каютите проскърцваха. В трапезарията недоядени гозби бяха изсъхнали и залепнали по чиниите. Дъното на изкипял чайник се бе стопило. Койките бяха прилежно оправени.
Читать дальше