Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Който и да е нападнал склада — обадих се аз, — сторил го е през деня. Хората не са били по леглата си. И ако не се заблуждавам напълно, това по чиниите е обяд, а не закуска.

— И аз тъй мисля. — Сам имаше вид, сякаш устата му бе пълна с нещо гнусно. — Само че липсват трупове. Няма и кървави петна. Те обаче са знаели за нападението и са имали време за съпротива.

— И са предпочели да се бият с брадви в ръка. Използвали са пушките като тояги, макар да са заредени.

Претърсихме всяко кътче от парахода. От хората нямаше и помен. Впрочем и от нападателите. Осведомих за това Сам, който стоеше до резбования парапет на палубата и се взираше във водата между кулата и корпуса на кораба. Долу ми се привидяха останките от камион, угасналите му фарове приличаха на очните кухини в череп. Придошлите води сигурно го бяха довлекли преди години, за да го притиснат към стената на църквата. Сега лежеше на дъното и гниеше. Дълги ивици светлозелени водорасли се виеха във водата като снопчета коса на таласъм. Сам запали цигара.

— Добре, Дейвид, признавам, че нищо не разбирам. Какво се обърка в света? Как се обърна надолу с главата? — Той засмукваше дима начумерен. — Как стана тъй, че преди трийсет години хората видяха зелени светлини в небето, от които ослепяха? Как ни прегазиха куп тътрещи се растения с шантави листа? Защо слънцето не свети както преди? И в името Божие, как е възможно толкова много зрели мъже да изчезнат наведнъж, все едно са ги отмъкнали привидения? — Озърна се към мен. — Дейвид, кажи ми, че знаеш отговорите на тия въпроси, и ще имаш пред себе си един адски щастлив човек.

Макар че изгарях от желание да му помогна, тъжно казах истината — не знаех никакви отговори. Той захвърли цигарата във водата и тя угасна със съскане.

— Значи ставаме двама, Дейвид. Ще ти река нещо. Толкова ми се иска сега да бях вкъщи при жената и децата. Тогава нямаше да се будя всяка сутрин, за да си блъскам главата над загадка, по-оплетена и от предишната. Щях да се излежавам с кеф всяка неделя с кафениче, вестници и мила жена до себе си.

За миг погледът му се зарея нанякъде. Не виждаше потъналата църква, нито този призрачен кораб, на който стояхме. Скоро се овладя и погледът му се изостри. Той дълбоко си пое дъх.

— Тъй. Най-добре да сложим и тая история… — махна с ръка към опустелите речни съдове — … при преданията за „Мария Селеста“ и да не се занимаваме с нея.

Де да беше толкова лесно.

Около час вършихме всичко необходимо, за да подготвим хидропланите за обратния полет към лагера. Дошлите с нас техници по поддръжката напомпаха авиационно гориво в празните резервоари, провериха маслото и кабелите, отвързаха въжетата. Пилотите, сред тях и аз, седяхме в кабините и проверявахме приборите за управление.

Сам ни наблюдаваше, останал малко встрани от шетнята. Накрая събра шепи около устата си и се провикна от парахода.

— Сложих кафето да се вари. Ще бъде готово след десет минути.

Който и да бе отвлякъл обслужващия екип на склада, дори не бе докоснал запасите от храни. Докато се съберем на палубата, Сам сложи на масата чаши с чудесно горещо кафе и кутия овесени бисквити.

— Натъпчете си коремите — мрачно подхвърли той. — Нещо ми подсказва, че предишният екип няма да се върне.

Един пилот дойде на палубата и каза на Сам, че трябва да отлети веднага, за да стигне до щаба преди свечеряване.

— Добре… Ето ти моя доклад и писмо до шефката. Попитай я дали ще може да предаде по теб отговор и нови заповеди за мен до утре сутринта. Пилотът се запъти към своя самолет, а Сам запали поредната цигара. Заговори на всички ни, сякаш някои факти му тежаха на душата.

— Знаете, че в лагера имахме точно сто мъже и жени. Около трийсет или загинаха, или бяха пленени при атаката срещу нас. Петима-шестима са с рани, които ще ги задържат на легло. Е, как да намерим заместници на тези свестни хора?

Сви рамене. Не очакваше отговор, защото просто го нямаше. Знаех, че горяните в разпръснатите си общности не са повече от сто и петдесет хиляди души. Това твърде оскъдно население беше прекалено заето дори с простите задачи да се нахрани и облече, освен това непрекъснато отделяше скъпоценни ресурси за безкрайния труд по намаляването на пълчищата трифиди и поправката на стотици километри защитни огради. Гейбриъл задъвка разсеяно бисквитата си.

— Като гледам, шефката ще трябва да оголи откъм хора други лагери, за да попълни състава при нас.

Сам кимна.

— Тъй се оказва. Ама няма да останат никакви резерви… — Усмихна се отпаднало. — Спомних си стар казармен майтап. Ако чаршафът ти е къс, отрязваш парче откъм главата, за да го пришиеш при краката… Само дето вече не е смешно. Както и да го извъртаме, тъкмо туй правим.