Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Значи така е изчезнал трупът на едрия мъжага, а преди него — целият екип на склада. Убили са ги, после са ги отмъкнали във водата, за да станат храна за трифидите.

Побързах да пусна въжето и се опитах да разкъсам жилата. Напразно. Оказаха се твърде здрави. Вече си представях до болка ясно как, въпреки съпротивата ми, ме потапят в езерото. Почти усещах водата да се сключва над главата ми. Щяха да ме издърпат долу. Да ме удавят и после да се нахранят с мен.

Ругаех полугласно, докато вадех ножа. Острието на камата заблестя. За щастие лесно прерязваше жило след жило. Щом се освободих, удвоих усилията си. — Реших, че малко помощ няма да ти е излишна. Извих очи встрани.

— Гейбриъл? Въпреки гъстата мрежа видях как се ухили, но не различавах очите му зад очилата.

— Ей — подкани ме той, — не стискай това въже само за себе си.

Малко ми олекна. Изтеглихме хидроплана до сала. Но между витлата и дъските имаше само една стъпка, прекалено рисковано беше да включа двигателите. Все пак туловището на самолета ни осигуряваше защита срещу жилата на трифидите. Скоро прехвърлихме в него хората от работилницата.

И не след дълго хидропланът излетя заедно с останалите големи машини, оставяйки речните съдове на грижите на водните трифиди.

Остатъкът от деня премина в полети между лагера и плаващия склад. Един пилот се качи в по-малък хидроплан и се отправи по четиричасовия маршрут до главния щаб. На седалката до него беше пликът с доклада на Сам, предупреждението за появата на водни трифиди и молбата за нови заповеди. Другите пилоти и аз пренасяхме палатки, храна, боеприпаси и авиационно гориво от склада в лагера. Въпреки горчивите случки в този ден зарадвах се, че летя отново. Наслаждавах се на усещането, че лостът за управление е в ръката ми, на познатото често плъзгане на погледа по жирокомпаса и висотомера, на регулирането на горивната смес. А равномерното боботене на четирите двигателя беше същинска музика за ушите ми.

На връщане, когато самолетът пращеше по шевовете от толкова необходимите ни вещи, погледнах през стъклото към залязващото слънце, което хвърляше дълги сенки по земята на хиляда метра под мен, и си запях тихичко.

И понеже пилотирах сам хидроплана, хрумна ми, че бих могъл да изхвърля целия товар и да завия на изток. Резервоарите бяха пълни догоре и към пладне по местно време на следващия ден можех да плъзна този хидроплан по водите в залива на остров Уайт. Но нямаше да го направя. И не само от чувство за вярност към Сам Даймс и неговите хора. Не. Имах си други планове. Но засега нямаше да ги споделям с никого.

Труд. И още тежък труд. Ето какво насищаше деня ми след полетите до плаващия склад, притихнал в плашещо мълчание като кораб на призраци насред езерото. Помагах в разчистването на овъглените руини на жилищните бараки, вдишвах прахоляк и предъвквах сажди. Тази цапаница се понасяше още по-трудно, защото сред боклука намирахме човешки останки като почернели пръчки. Скоро закрих с кърпа долната половина на лицето си, за да не дишам поне най-лошия боклук от развалините.

Все пак виждахме, че постигаме нещо. Групите за борба с трифиди се разправиха безпощадно с растенията, нахлули през разкъсаната ограда. Поправихме и самата ограда. Имаше и дребни чудеса, които ни изпълваха с искрена благодарност. Един помощник-механик бе издърпан от кладенеца, където скочил, щом започнала стрелбата. По-късно сутринта две жени в защитно облекло се довлякоха с куцукане през гъсталака от трифиди — оцелели от един наблюдателен пост, изненадан от враговете преди атаката.

Щом възстановихме реда в лагера — разпънахме палатки и разположихме полеви кухни, изгледите за бъдещето вече ни обнадеждаваха. Олекна ни още повече със завръщането на двата големи четиримоторни хидроплана, които излетяха по зазоряване.

От тях на разнебитения пристан слезе взвод тежко въоръжени мъже и жени. Преброих ги — петдесет души. Свалиха от самолетите торби със снаряжение и сандъци с боеприпаси. До края на деня хидропланите продължиха да правят курсове между лагера и главния щаб. Преди напълно заслужената обедна почивка се измих старателно и се почудих, че стичащата се по тялото ми вода беше мастиленочерна от пепелта. След това седнах да хапна яхния от риба и трифиди, с която започвах да свиквам. Гейбриъл се настани при мен.

— Дойдоха подкрепленията — обяви, докато пускаше залци в чинията си. — Първокласни бойци. Това е ясен признак, че в щаба са намислили нещо.