Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Например?

— Преди двайсетина минути Сам получи запечатан плик със заповеди от командира на щурмоваците. И свиква съвещание днес следобед. — Гейбриъл се взря в мен. — Впрочем и ти си поканен.

Пъхнах в устата си още една лъжица от лъхащата на подправки храна.

— Ще има ли още подкрепления? Все пак петдесет са добре за начало, но ние загубихме повече хора.

— Хората бездруго не стигат. Останалите щурмоваци са твърде заети с операции против подривни групи в блатата на Флорида. А бойните самолети и кораби непрекъснато отблъскват от нашите води разни пирати из Мексиканския залив. Ето ти положението, преди щабът дори да помисли да се захване с Торънс.

Отново се замислих за родния си остров. По-отчетливо от всякога си го представях като мирно кътче далеч от несгодите, което години наред нямаше проблеми нито с трифиди, нито с враждебно настроени хора. Струваше ми се, че горяните са притиснати в ъгъла. Бандити, пирати, дори най-обикновени грабители застрашаваха границите им отвсякъде.

— И най-печалното е — подхвърли Гейбриъл, — че тези крадци не са някакви наперени разбойници. Забелязахме, че щом има лоша реколта или тежка зима, нападенията срещу нашите селища се утрояват… независимо дали отмъкват добитък или само два-три чувала картофи. Всъщност онези, които ни грабят, са обикновени хора като нас, но ги подтиква заплахата, и то твърде реална, от гладна смърт. В края на краищата, когато детето ти умира от недояждане, ще седиш ли със скръстени ръце, ако килерът на съседите е претъпкан с храна? Ще направиш нещо по въпроса, нали?

— Но какви са тези хора?

— Най-често не знаем. Сигурни сме единствено, че нямат нищо общо с Торънс. Както изглежда, живеят в малки независими селища и едва изтръгват от земята прехраната си някъде из високите плата. — Той сви рамене. — А когато съвсем ги налегнат тегобите, слизат оттам и тровят нашия живот.

— Нима нищо не можете да направите?

— Прахосахме много гориво и време на пилотите в опити да ги открием от въздуха. Но дори да намерим селищата им, самата мисъл да ги бомбардираме ми пресяда на гърлото.

— Не, мислех си за преговори с тях. Когато закъсат, давайте им храна.

— Да им даваме храна ли? Нещо като социални помощи? Или да си плащаш рекета, за да те остави мафията на мира? — Ако им дадете достатъчно, за да не гладуват, ще премахнете причината за нападенията им срещу общностите на горяните.

— Сериозен довод, Дейвид. Само че опитахме и това. И тук стигаме до същината на проблема — никой на никого не вярва. Същото е като с Райдър Чий и семейството му. Да му се не види, цели двайсет години живяхме в съседство с неговите хора. Но когато ни навестиха преди два дни, за пръв път разменихме по някоя дума.

— Те направиха първата крачка — напомних му. — И донесоха медицински материали.

— А аз съм им признателен с цялата си душа за помощта.

— Гейбриъл, убеден съм, че…

— Аз пък съм убеден, че една от подбудите им да дойдат тук, минавайки между трифидите, сякаш не са по-отровни от черешова градинка, беше желанието да позлорадстват самодоволно. — Очите му проблясваха непреклонно. — А нещо ми подсказва, че потръгне ли всичко както трябва при нас, Райдър Чий и племето му няма и да ни доближат.

Преглътнах остатъка от яхнията.

— Сега разбрах какво имаш предвид с твоето „никой на никого не вярва“ — натъртих на Гейбриъл, преди пак да се захвана с работата си. Следобед ми предадоха да отида на съвещание в палатката на Сам точно в три часа. Охотно зарязах почернялата бъркотия от покривни подпори, която разчиствах, измих се, облякох други дрехи и се явих минута по-рано в импровизирания кабинет на Сам.

Той не си падаше по официалните правила. Безмълвно ни махна с ръка да се настаняваме и продължи да сипва кафе в чашите. Огледах седящите около масата. Тук бяха оцелелите пилоти на лагера, Гейбриъл Дийдс, командирът на току-що пристигналите щурмоваци и двама помощници на Сам, които вършеха работата и на секретари. Все още без да продума, той извади писмо от куфарчето си и го разгъна пред себе си. Не ни погледна, а подхвана делово:

— Преди малко лейтенант Тръскот ми връчи ей туй писмо. Моля ви да слушате внимателно. — Зачете от листа.

— „От главния щаб в Чапъл Хил. До Самюъл Дж. Даймс, командващ офицер на Форт Команч. По решение на комитета на главния щаб ви се нарежда да изпълните първоначалната задача, поставена ви в заповед 93К/1. А именно да доставите обект «К» в главния щаб до понеделник, двайсет и първи. Напомняме ви да вложите всички възможни усилия в изпълнението на задачата и да постигнете целта на всяка цена. Заедно с това комюнике ви изпращаме подкрепления, както и материали, достатъчни за осъществяването на възложената ви мисия. Осигуряването на транспорта оставям на вашата инициатива. Вие знаете добре значението на тази задача. Накрая държа да подчертая, че имам пълно доверие в дарбите ви на водач и в способността на вашия екип да осигури този дар с неоценима стойност за нашия народ. Искрено ваша, генерал-майор Корделия Рамирес.“