Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Значи умереното подлагане на трифидова отрова през продължителен период е предизвикало имунна реакция? — Гейбриъл потъна в размисъл, подръпваше долната си устна с палец и показалец. — И сега свободното придвижване ви дава предимство над всички останали.

— Рядко предимство. — Чий добави беззлобно: — И понякога намираме в това повод за задоволство.

Какво ли бихме могли да кажем? Пред нас седеше мъж със здрави потомци от самоуверена и видимо независима общност, която споделяше нова вяра. В нея намираха сила, цел и самоуважение. Всъщност тези хора не бяха пострадали от Ослепяването или нашествието на трифидите. За тях сътресенията преди три десетилетия не означаваха катастрофа, както за нас, а спасение.

Четиримата индианци си отидоха и ние продължихме да си вършим работата. Отрязвах унищожените части от оградата. До свечеряване можеше да се постави нова тел. Изтощен се вмъкнах под одеяло зад преградата от верижни машини. Върху един Джъмбо часовият полека извличаше акорди на блус от китарата си — и тъжни, и приятни. Нито буден, нито заспал, повтарях в паметта си разговора с Чий, отново виждах мъдрите очи да проблясват под тежките клепачи. Обясняваше ни биологическите отлики в тяхната кръв, които са им дали имунитет срещу отровата на трифидите. Представях си как той и децата му безнаказано се промушват през гъсталаците от трифиди.

В този миг рязко седнах, една дума напираше на устата ми: „Кристина“. Мисълта изскочи в главата ми нечакана и сияеща със силата на библейско откровение: „И Кристина тичаше сред трифиди. Видях я. Тя също е неуязвима за отровата им. Но проклет да съм, ако има и една капка индианска кръв във вените си…“

На брега на реката Гейбриъл подхвърли:

— Не ти ли се стори малко самодоволен?

— Кой, Райдър Чий ли?

Той кимна.

— Приказваше как е създал един вид юнгианска религия за своето племе, за да им вдъхне нова вяра, но като гледам, просто им е внушил поредната заблуда.

— А нима всички не се заблуждаваме в една или друга степен? Нали казват, че и цивилизацията сама по себе си е заблуда? И ако изчезне вярата ни в нея, тя престава да съществува. Щом цивилизацията е само някаква форма на илюзия, която е… — потърсих подходящата дума — … изгодна… и ни е полезна, с какво е по-лоша разновидността на заблудата, измислена от Райдър Чий?

— Този човек не се изправя с лице срещу действителността. Би трябвало да знае добре какво е казал Юнг — заблудите на страдащия от психоза човек са неговият опит да си изгради нова представа за света. Значи, както и да го тълкуваш, Чий е създал общество, което в същността си се опира на психози.

— Гейб, може и да съм простоват, но по мое мнение щом това върши работа, щом създава общност, която е жизнена, оптимистично настроена и, общо взето, щастлива, защо да не си позволим мъничко заблуди?

Погледът на Гейбриъл пронизваше.

— Знаеш ли, Дейвид…

— Казвай.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът с Райдър Чий? — Изражението му се смекчи от широката усмивка. — Завиждам, Дейвид. Позеленял съм от завист като листата на онези трифиди. Защото дълбоко в душата си знам, че Чий и народът му не само имат естествен имунитет срещу чудовищата. — Кимна към растенията зад оградата. — Освен това е подкарал механизмите на своето общество плавно като двигател „Ролс-Ройс“.

— Не е ли разумно да заемем някои от идеите му?

— Нищо чудно. — Зъбите му се белнаха, когато се ухили. — Сменяме старите богове с нови, а?

Една жена в кану насред реката размаха ръка над главата си.

— Дейвид, ето го знака за нас. Дърпай въжето.

Подаде ми края на въжето и се хвана за него по-близо до брега. На десетина метра нагоре по течението още двама мъже държаха друга част от въжето. Задърпахме заедно. Очаквах работата да не е особено уморителна. Но това въже сякаш беше вързано за котва на дъното.

— Ама че щуротия… — изпъшка Гейбриъл, а мускулите по ръцете му се издуваха. — Кой да знае, че рибарството било толкова мъчен занаят?

Продължихме да дърпаме с все сила. Най-сетне постигнахме нещо. Мрежата се подаде над повърхността и образува подобие на подкова, докато я изтегляхме. След пет минути я издърпахме на брега. Толкова изпотен, че капките изпъкваха на челото му като бисери, Гейбриъл оглеждаше улова с откровена погнуса.

— Заради това ли бяха всичките тези усилия?

В мрежата подскачаха десетина риби, и то съмнително годни за храна. Позяпахме жалкия си улов и се заехме да извадим оплетените в мрежата риби, като връщахме дребосъците в реката, а по-големите им събратя пускахме в кошница.