Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Оградата беше съсипана. Потях се в защитните си дрехи, докато разчиствах с резачка оплетените кълба, за да мине ремонтната група и да опъне нова тел между коловете. Стотина метра вдясно друга фигура (под тежкото облекло не личеше дали е мъж или жена) кълцаше с резачката си. Никак не ми беше приятно, но дърпах омотаната като спагети тел, а трифидите или се тътреха край мен към лагера (където с тях щяха да се разправят определените за това хора), или си избираха главата ми за малко тренировки по точност. Начесто някое жило изплющяваше по стъклопластовия ми шлем със звънтящо „трриннг“. И всеки път се вбесявах.

Въпреки това се трудех упорито, режех и дърпах телта, за да я освободя от останките на трифидите, които прегазихме при отстъплението. Питах се дали в щаба на горяните, разположен стотици километри по на юг, знаят за нападението на Торънс срещу един от военните им лагери. Напоследък техните общности толкова се опасяваха да не издадат къде се намират, че бяха склонни напълно да се откажат от радиопредаванията. По-скоро разчитаха на нещо като куриерска служба — писмени съобщения, предавани от ръка на ръка. При тези вкоренени взаимни подозрения, стигащи до параноя, не виждах как разделените човешки групи, пръснати по земното кълбо, някога ще създадат връзки помежду си, камо ли да сключат съюз, за да търгуват и да се подкрепят взаимно. Може пък баща ми да беше прав. Човечеството е обречено да довърши съществуването си, разделено на отломки, които след време ще доизтлеят и ще измрат окончателно.

Дори когато последствията от злите дела на Торънс се натрапваха не само на очите, но и на носа ми — топлите дни и безбройните бактерии атакуваха труповете, — не знаех какво да мисля за този човек. Да, беше жесток. Да, беше войнолюбец. Да, нямаше съмнение, че е безмилостен деспот. И все пак… все пак напред го тласкаха истински прозрения за бъдещето. Колкото и порочни да бяха похватите му, целта му беше смислена.

Резачката ми захапваше с щракане лъскавата тел, а аз се унасях в мислите си. Дори така се увлякох, че не видях кога се появиха непознатите.

В един миг виждах само обрасли с власинки стволове на трифиди и гъсталак от тъмнозелени листа. В следващия осъзнах, че ме гледат четирима човека. Неволно се озърнах към пушката, която бях подпрял на един кол. Един от четиримата — младо момиче с гарваново черна коса, незабавно опъна тетивата на лъка си и пусна стрелата. Острието профуча край мен с жужене на прорязан въздух, заби се в приклада на пушката и го сцепи на две.

Смръзнах се, вторачен в четиримата през прозрачния си шлем. Заради дефектите в пластмасата телата им ми се струваха леко разкривени. Повече приличаха на привидения, отколкото на живи хора. Виждах обаче достатъчно добре как момичето сложи нова стрела на тетивата, вдигна лъка и насочи острието точно към гърдите ми. После изопна тетивата.

Навремето баща ми написал: „След такова предупреждение не се впускам в спорове.“ Мъдри слова. Неговият син си ги припомни съвсем точно в очакване стрелата да се забие всеки миг в гърдите му.

Показах, че се предавам, по прастария начин, като вдигнах и двете си ръце. Позяпахме се недоверчиво — аз със защитния си гащеризон с прозрачен шлем и четиримата индианци с пъстри тъкани туники. Естествено не носеха нищо, което да ги предпазва. Стояха рамо до рамо в гъмжилото от трифиди. Един отмести с ръка дебелите листа, които му пречеха да ме вижда… а аз сигурно бях чудновата гледка. Трима от индианците бяха съвсем млади. Другият, мъж на възраст между петдесет и седемдесет години, се взря в мен безстрастно. Тъмните очи ме преценяваха. После той промълви:

— Наоми, вече можеш да прибереш лъка. — Кимна ми. — Не сме тук да ви създаваме неприятности.

Аз още го зяпах. Старият индианец се усмихна.

— Нали не очаквахте да кажа нещо от рода на „Аз сваля скалп на бледолик човек“? — С обиграната любезност на професионален дипломат, той леко склони глава и продължи: — Добър ден. Аз съм Райдър Чий. Това са дъщеря ми Наоми и синовете ми Айза и Тио. Имаше овладян глас на културен човек.

— Името ми е Дейвид Мейсън. — Дъхът ми замъгляваше отвътре прозрачната пластмаса на шлема. — Имате ли нещо против да си сваля ръцете?

— Нямам, Дейвид Мейсън. Съжалявам, че повредихме пушката ви. Но искахме да сме сигурни, че няма първо да стреляте, а после да задавате въпроси.

Възвърнах си самообладанието и попитах с какво да им помогна.